Читать «Горчива орис» онлайн - страница 7

Разбираше, че той стои пред вратата, че настоява тя да излезе от стаята си и да разговаря с него, отговори му, че ще е навън след няколко минути. Избърса се, обу дънки и фланелка. Отгоре навлече размъкнатия си пуловер въпреки жегата. След като бе напълно облечена, отключи вратата и отиде да извади измитите съдове от машината. Баща й стоеше загледан през прозореца на кухнята в любимите рози на майка й, когато Грейс влезе, той се обърна и й се усмихна.

— Искаш ли да излезем да поседим отвън? Вечерта е чудесна. Можеш да довършиш това после.

— Не, предпочитам да свърша. — Той вдигна рамене, взе си бира и излезе отвън, седна на стъпалата пред кухнята и се загледа в светулките. Тя знаеше, че навън е много приятно, но дори не искаше да подава глава, не искаше да си спомня тази вечер, нищо, свързано с тази дата. Също така не искаше да си спомня деня, в който майка й почина, нито как й се молеше да бъде добра с баща си. Това бе най-голямата й грижа… той… единственото, което имаше значение в живота й, бе да го прави щастлив.

Когато прибра чиниите, Грейс отново се върна в спалнята си, легна на тъмно на леглото. Още не можеше да привикне с тишината. Очакваше да чуе гласа на майка си, през последните два дни не преставаше да се ослушва тревожно, все едно майка й бе заспала, но всеки момент можеше да се събуди от болка. Ала Елен Адамс вече не страдаше, никога повече нямаше да изпита болка. Най-сетне почваше в мир. На тях им остана само тишината.

Към десет часа Грейс облече нощницата си и остави на купчина на пода дънките, фланелката и пуловера си. Заключи вратата и си легна. Нямаше какво друго да прави. Не й се четеше, не й се гледаше телевизия, домакинската работа бе свършена, нямаше за кого да се грижи. Искаше да заспи и да забрави случилото се… погребението… казаното от присъстващите… аромата на цветята… думите на свещеника край гроба. Никой не познаваше истински нито майка й, нито другите членове на семейството, не познаваха и нея самата, а и всъщност не ги интересуваше. Всички бяха заети със собствените си илюзии.

— Грейси… — Чу баща й тихо да потропва по вратата. — Грейси… мила, будна ли си? — Тя го чуваше, но не отговаряше. Какво можеха да си говорят? Колко им липсва Елен? Колко много е означавала за тях? Защо трябваше да го правят? Все едно нищо не можеше да я върне на този свят. Нищо. Грейси лежеше на тъмно, облечена в старата си розова найлонова нощница.

Чу го, че натиска дръжката на бравата, но не помръдна. Беше заключила. Това й беше навик. В училище другите момичета й се подиграваха, че е толкова срамежлива. Винаги заключваше вратите след себе си. Така можеше да е сигурна, че ще е сама и никой няма да я безпокои.

— Грейси? — Той все още беше там, твърдо решен да не й позволява да скърби в уединение, гласът му бе нежен и топъл, тя обърна поглед към вратата, но не отговори. — Хайде, мила… пусни ме, нека поговорим… и двамата ни боли… хайде, скъпа… нека ти помогна. — Тя продължи да лежи неподвижно, но този път той раздвижи енергично дръжката. — Скъпа, не ме карай да отварям със сила, знаеш, че мога. Хайде, пусни ме.