Читать «Горчива орис» онлайн - страница 8

— Не мога. Зле ми е — излъга тя. На лунната светлина лицето й бе омайващо красиво и бледо, сякаш бе мраморно, както и ръцете й, но тя не можеше да го види.

— Не ти е зле. — Той я познаваше твърде добре. Докато я убеждаваше, започна да разкопчава ризата си. И той бе твърде уморен, но не искаше тя да стои заключена в стаята си, сама с мъката си. Нали затова той бе тук. — Грейси! — Тонът му ставаше все по-настоятелен, тя седна в леглото и се вторачи във вратата, сякаш бе в състояние да го види през нея, вече имаше уплашен вид.

— Не влизай, татко. — Гласът й трепереше, не откъсваше поглед от вратата. Сякаш съзнаваше, че той е всесилен и това я караше да се страхува. — Татко, недей. — Чу го как насилва бравата и пусна крака на пода, сгуши се в края на леглото, в очакване баща й да избие вратата с трясък. Но в следващия миг разбра, че той се отдалечава и остана трепереща там, където беше. Познаваше го твърде добре. Той никога не се отказваше лесно след първия неуспех и тя бе сигурна, че и този път ще е така.

След миг баща й се върна и Грейс чу, че пъха шперц в ключалката, не мина и секунда и той се изправи на прага, гол до кръста и бос, само по панталони, на лицето му бе изписано раздразнение.

— Не беше необходимо да правиш така. Вече сме само двамата. Знаеш, че няма да ти причиня нищо лошо.

— Знам… аз… това е извън мен… съжалявам, татко…

— Така е по-добре. — Той се приближи към нея и я погледна строго. — Няма нужда да седиш тук потопена в мъка. Защо не дойдеш в моята стая да си поговорим. — Гледаше я бащински, разочарован от постоянната й резервираност.

Тя го погледна и той видя, че дъщеря му трепери.

— Не мога… аз… боли ме главата.

— Хайде. — Наведе се и я сграбчи за ръката, изтегли я силом от мястото й. — Ще говорим в моята стая.

— Не искам… аз… не! — изкрещя тя и успя да се отскубне. — Не мога! — викаше тя, а баща й я гледаше разгневен. Нямаше намерение повече да си играе с нея на любезност. Не и сега. Не и тази вечер. Нямаше нито смисъл, нито необходимост. Тя много добре помнеше какво й каза майка й. Очите му я изпепеляваха, сграбчи я по-здраво.

— Можеш, разбира се, по дяволите! Казах ти да дойдеш в стаята ми.

— Татко, моля те… — Гласът й съвсем се изгуби, той я повлече от леглото и тя го последва неохотно в спалнята му. — Моля те, мамо… — Имаше чувството, че обръч стяга гърдите й, чуваше как дробовете й хриптят, докато му се молеше.

— Нали чу какво каза майка ти на смъртното си легло — изстрелваше ядно думите в лицето й. — Помниш какво ти каза…

— Не ме интересува. — За пръв път в живота си тя си позволи да му противоречи. Преди хленчеше и плачеше, но никога не се бе борила с него както сега, беше се молила, но никога не спореше. Това поведение бе ново за нея и на него то определено не му хареса. — Мама вече я няма — продължи тя, трепереше от главата до петите, гледаше го и се опитваше да измъкне от дъното на душата си нещо, което никога преди не бе имала — куража да се бори с баща си.