Читать «Горчива орис» онлайн - страница 172

— Искате ли да останем малко? — попита дежурният полицай, а тя поклати глава.

— Кой говори там? Има ли някой? — Тя се страхуваше да му каже какво се бе случило.

— Нищо няма, просто… лекарят каза, че съм в страхотна форма. И…

— Кой разговаряше с теб? — Той имаше шесто чувство към нея и усети, че нещо не е наред.

— Тук има един полицай, Чарлс — въздъхна тя, чувстваше се глупаво, но отново взе да й прилошава. Полицаят видя как лицето й посивя, после тя пак започна да се свлича и той я подкрепи. Грейс нямаше представа какво става, но се чувстваше ужасно. Беше й твърде зле, за да говори с Чарлс и тя остави слушалката, после се отпусна на пода и скри глава между коленете си. Единият полицай отиде да й донесе чаша вода, другият вдигна слушалката, която тя бе оставила на пода до себе си.

— Ало? Ало? Какво става там? — Чарлс беше обезумял от притеснение.

— Тук е офицер Мейсън. С кого говоря? — попита полицаят спокойно, а Грейс го гледаше безпомощна да му се противопостави.

— Името ми е Чарлс Макензи и при вас е съпругата ми. Какво става?

— Тя е добре, сър. Имаше малък проблем… припадна точно пред къщата ви. Ние я доведохме вътре, но ми се струва, че пак е малко замаяна. Вероятно стомашна инфекция, сега има епидемия.

— Как е тя? — Чарлс пребледня, стана и грабна палтото си, в същото време продължаваше да говори с полицая в къщата си.

— Струва ми се добре. Не иска да я заведем в болницата. Ние й предложихме.

— Няма значение. Можете ли да я отведете до „Ленъкс хил“?

— С удоволствие.

— Ще ви чакам там след десет минути.

Полицаят я погледна усмихнат, след като затвори.

— Съпругът ви настоява да ви заведем в „Ленъкс хил“, госпожо Макензи.

— Не искам да отида. — Приличаше на дете и полицаят й се усмихна добродушно.

— Той бе съвсем категоричен. Ще ви чака там.

— Добре съм. Наистина.

— Сигурно е така. Но нищо не пречи да се провери. Наоколо пъплят гадни вируси. Вчера една жена припадна в „Блумингдейлс“ от хонконгски грип. Отдавна ли ви е зле? — попита той, докато я придружаваше към вратата, към тях се присъедини и партньорът му.

— Наистина съм добре — упорстваше тя, а полицаят заключи вратата на жилището и я поведе към патрулната кола. После изведнъж тя си даде сметка, че изглежда сякаш я арестуват. Щеше да й е смешно, ако внезапно не си спомни за нощта, когато уби баща си, и преди да са стигнали до „Ленъкс хил“, тя получи астматичен пристъп, първия от две години. А дори не беше взела инхалатора си. Беше станала толкова уверена, че почти винаги го оставяше вкъщи.

Те я въведоха вътре и обясниха на сестрата в спешното отделение за астмата й. От болницата бързо й донесоха инхалатор. Когато Чарлс пристигна, тя бе смъртно бледа от астматичния пристъп и от лекарството, а ръцете й трепереха.

— Какво стана? — Той изглеждаше уплашен, а тя му отвърна шепнешком.

— Полицейската кола ме изнерви.

— Затова ли припадна? — Чарлс имаше вид на объркан от случилото се, тя поклати глава.

— Затова получих астматичен пристъп.

— А защо припадна?

— Не знам.

Полицаите ги оставиха и едва след час ги прие един от лекарите в спешното отделение. Тя вече се беше пооправила, дишането й се бе нормализирало и не й се виеше свят. Чарлс й донесе пилешки бульон от машината, малко сладки и сандвич. Апетитът й бе добър, обясни тя на лекаря, който я прегледа.