Читать «Златните буболечки» онлайн - страница 2

— Мисля, че човек, който има хоби, е за възхищение — каза Доби, облягайки се на оградата и впускайки се в дълга дискусия веднага щом се оказах на разстояние, на което може да го чувам. — Но твърдя най-учтиво, че е егоистично от негова страна да го практикува така шумно още с пукването на зората.

— Имате предвид това — казах аз, посочвайки с палец дома на Белсън, от който пищенето и мяукането продължаваше да излиза с пълна сила.

— Точно така — отвърна Доби, чешейки сериозно замислен белите си бакенбарди. — Сега, обърни внимание, нито за миг не бих отказал на човека най-голямото си възхищение…

— Възхищение ли? — попитах аз.

Имаше случаи, когато ми беше трудно да разбера Доби. Не толкова поради надутия начин, по който говореше, а поради начина, по който мислеше.

— Точно така — ми каза Доби. — Не заради машините му, макар да са чудо на електрониката, а заради начина по който е проектирал своите ленти. Машината, която е пригодил да върти тези ленти е най-универсалната измишльотина. Понякога дори прилича на човешко същество.

— Когато бях момче — казах аз, — ние свирихме на пиано, което се задействаше от лента.

— Да, Рандъл, имаш право — призна Доби. — Принципът е този, но изпълнението… помисли за изпълнението! Всички тези стари пиана само са дрънкали, а Белсън е вложил в своите ленти най-нежните нюанси.

— Трябва да съм ги пропуснал — отвърнах безмилостно аз. — Чух само шум.

Говорихме за Белсън и оркестъра му, докато Хелън ме извика за закуска.

Едва седнах и тя извади листа с оплакванията.

— Рандъл — каза решително тя, — кухнята отново гъмжи от мравки. Те са толкова малки, че едва се виждат и внезапно попадат във всичко.

— Мислех, че си се избавила от тях — отвърнах аз.

— Избавих се. Проследих ги до гнездото и ги залях с вряла вода, но този път е твой ред.

— Разбира се — обещах аз. — Веднага ще свърша тази работа.

— Така каза и последния път.

— Бях готов да я свърша — отвърнах аз, — но ти ме изпревари.

— И това не е всичко — продължи тя. — Горе, на таванското прозорче, има оси. Онзи ден ужилиха малкото момиче на Монтгомери.

Хелън се готвеше да каже още нещо, когато Били, нашето единадесетгодишно момче, изтрополи надолу по стълбите.

— Татко, виж! — извика възбудено той, протягайки към мен малка пластмасова кутийка. — Тук имам нещо, което никога преди не съм виждал.

Не попитах какво е това нещо. Знаех, че е поредното насекомо. Миналата година събираше марки, а тази — насекоми. Все си е друго да имаш за най-близък съсед ентомолог без работа.

Взех кутията без ентусиазъм.

— Божа кравица — казах аз.

— Не, не е това — отвърна Били. — Твърде е голяма, за да бъде калинка. Точките са различни, а и цветът съвсем не е същият. Той е златист, докато на божата кравица е оранжев.

— Я гледай — казах нетърпеливо аз. — Хлапето прави всичко само да не чете.

— Четох — възрази Били. — Прегледах цялата книга, но не можах да открия такава буболечка.

— О, за Бога — отсече Хелън, сядай и закусвай. Достатъчно лошо е, че гъмжим от мравки и оси и без да си губиш цялото време да ловиш други буболечки.