Читать «Златните буболечки» онлайн - страница 19

— Ако искате да останете двамата заедно, ще я преместя аз — предложи Доби.

Хелън му даде ключовете и двамата с нея пресякохме улицата. Доби влезе в колата и я подкара.

Полицаите вече бяха прогонили останалите коли.

Пристигнаха дузина полицейски коли. Хората се отдръпнаха от тях. Част от полицаите започнаха да изтласкат тълпата назад, а останалите се пръснаха във верига и започнаха да оформят кръг около къщата.

Счупени мебели, постелки, дюшеци, дрехи и пердета излитаха от време на време през вратата на кухнята. Купчината отпадъци ставаше все по-голяма.

Стояхме на отсрещния тротоар и наблюдавахме как се руши нашият дом.

— Досега трябва вече да са изхвърлили почти всичко — казах със странно безпристрастие аз. — Питам се, какво ли ще последва?

— Рандъл, какво ще правим сега? — попита Хелън с насълзени очи и се вкопчи в ръката ми. — Те унищожиха всичките ми вещи. Как стои въпроса… къщата застрахована ли е?

— Не зная — отвърнах аз. — Никога не съм мислил по този въпрос. Беше самата истина. Това никога не ми бе минавало през ума. На мен, застрахователният агент!

Сам бях написал полицата и сега отчаяно се опитвах да си спомня, какво гласеше ситният шрифт. Имах чувството, че ми прималява. Как, питах се аз, би могло да се обхване със застраховка такова нещо? Това със сигурност не беше риск, който би могъл да бъде преценен.

— Във всеки случай, все още имаме скалата, която можем да продадем.

— Продължавам да си мисля, че трябваше да приемем тези пет хиляди — ми каза Хелън. — Какво би станало, ако правителството просто дойде и ни задигне скалата?

Тя е права, казах си аз. Това е точно от вида неща, които силно биха заинтересовали правителството.

Самият аз започнах да си мисля, че би трябвало да вземем тези пет хиляди.

Трима полицаи прекосиха двора, влязоха в къщата и почти веднага изхвръкнаха обратно навън. След тях се изсипа рояк блестящи точки, които бръмчаха, жужаха и така бързо пикираха, че сякаш оставяха във въздуха след себе си нишки от златния си блясък. Полицаите тичаха, като се навеждаха, извъртаха и размахваха ръце над главите си. Тълпата се раздвижи и хората побягнаха. Полицейският кордон се разкъса и полицаите отстъпиха с достойнство, каквото можаха.

Озовах се зад къщата от другата страна на улицата. Пръстите ми още стискаха ръката на Хелън. Тя бе по-бясна от голяма оса.

— Не бе необходимо да ме дърпаш да бързам толкова — ме упрекна тя. — Бих могла да вървя и сама. Заради тебе си загубих обувките.

— Забрави обувките — отсякох аз. — Работата става сериозна. Иди намери Били и двамата изчезвайте оттук. Идете у Ейми.

— Знаеш ли къде е Били?

— С приятелите си е някъде наоколо. Просто потърси група момчета.

— А ти?

— Ще остана тук — отвърнах аз.

— Ще бъдеш ли внимателен, Рандъл?

Потупах я по рамото и се наведох да я целуна.

— Ще внимавам — отвърнах аз. — Знаеш, че не съм от много смелите. Сега иди и намери момчето.

Хелън тръгна и после се обърна.

— Ще се върнем ли някога у дома? — попита тя.

— Мисля, че ще се върнем, и то скоро — отвърнах аз. — Все някой ще намери начин да се избавим от тях.