Читать «Златните буболечки» онлайн - страница 20

Наблюдавах нейното отдалечаване и студени тръпки ме побиха от лекотата, с която излъгах.

Щяхме ли наистина да се завърнем някога отново у дома? Щеше ли целият свят, цялото човечество да си бъде някога отново у дома? Щяха ли златните буболечки да отнемат комфорта и сигурността, които човекът познаваше години наред на своята планета?

Изкачих наклона на задния двор и намерих обувките на Хелън. Поставих ги в чантата си, приближих се до гърба на къщата и погледнах иззад ъгъла.

Буболечките се бяха отказали от преследването, но сега рояк от тях летеше лениво в кръг точно над покрива на къщата. Очевидно бяха на пост.

Седнах на тревата и се облегнах на стената на къщата. Беше топъл и ясен летен ден. Един от онези дни, в които човек би могъл да окоси тревата в градината си.

Този ужас, мислех аз, без значение колко противен или страшен, би могъл да бъде разбран, би могло да се води борба срещу него, но хладнокръвната самоувереност, с която златните буболечки преследваха своята цел, хладнокръвната егоцентрична ефективност, с която действаха, беше пак нещо друго.

А безпристрастието и начинът, по който не ни обръщаха внимание, бяха смразяващ удар по човешкото достойнство.

Сепнах се от шума на приближаващи се стъпки и вдигнах поглед.

Беше Артър Белсън. Изглеждаше разтревожен.

Но това не бе необичайно. Той можеше да се разтревожи и от нещо съвсем обикновено.

— Търсих те навсякъде — каза той. — Точно преди малко срещнах Доби и той ми предаде, че тези твои буболечки…

— Тези буболечки не са мои — отвърнах троснато аз. Бях започнал да се отегчавам от всеки, който говореше така, сякаш аз бях собственик на буболечките и по някакъв начин трябваше да бъда отговорен за тяхното идване на Земята.

— Е, добре де, в крайна сметка той ми каза, че те търсят метали.

— Точно така — кимнах аз. — Може би металите са ценен материал за тях. Вероятно ги нямат много там, откъдето идват.

Помислих си за ахатовата скала. Ако имаха метали, сигурно нямаше да използват нея.

— Изпитах ужасно чувство, когато се прибрах вкъщи — каза Белсън. — Помислих, че е избухнал пожар. На водещата към квартала улица имаше паркирани много коли и страхотна тълпа. Имах късмет, че успях да се промъкна през нея.

— Ела и седни — поканих го аз. — И престани с твоето вечно безпокойство.

Той обаче не ми обърна внимание.

— У дома имам ужасно много метал — каза той. — Всички тези мои машини в сутерена. Вложил съм много време, труд и пари в тях и не мога да позволя да им се случи каквото и да било. Не мислиш ли, че буболечките ще започнат да се разпростират?

— Да се разпростират ли?

— Ами, да. След като се справят с всичко в твоята къща, може да започнат да се разпростират по другите.

— Не бях помислил за това — отвърнах аз. — Допускам, че би могло да се случи.

Седях там, мислех по този въпрос и ги виждах в съзнанието си как напредват от къща на къща, изхвърлят всичко, вземат метала и го трупат на голяма купчина, докато тя покрие целия квартал и дори града.

— Доби каза, че са с кристален строеж. Не е ли странно това за едни буболечки?