Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 17

Но каква бе ползата да се рови във всичко това и да търси някакъв смисъл? По човешката логика нищо от това, което се бе случило, нямаше абсолютно никакъв смисъл. Би ли могъл здравият разум да даде обяснение как е възможно едно животно, което преследваш, изведнъж да ти заговори, макар че това до известна степен съвпадаше с предположението му, че Сита придобива разум в критични ситуации.

Приспособяване в прогрес, доведено да съвършенство, което може да достигне до способност за общуване. Но дали способностите на Сита да се приспособява не са започнали да намаляват? Дали не бе достигнала границата на своите възможности? Може и да е така, помисли си той. Тя бе започнала да печели играта. Самоубийството на Сипар, въпреки случайния си характер имаше отенък на достигнало крайна степен отчаяние. Дори и разговора на Сита с него, опитът и да преговаря, също съдържаше нотка на слабост.

Опитът и със стрелата се провали, провали се и срутването, същото се получи и със смъртта на Сипар. Какво щеше да предприеме Сита следващия път? И дали изобщо щеше да предприеме нещо?

Утре ще разбере. Утре той ще продължи напред. Път за отстъпление вече нямаше. Твърде много се бе увлякъл. Ако сега се откаже, винаги ще го гложди мисълта, дали в следващите час-два не би успял да я победи. Имаше прекалено много въпроси и мистерии. Залогът отдавна надхвърли десетте реда вуа.

Утрешният ден може би щеше да внесе яснота по този въпрос, да прогони ужасния страх, който вървеше по петите му и да внесе спокойствие в душата му.

Както се бе замислил усети как едно от парченцата месо в ръцете му внезапно започна да оживява и да придобива форма под свитите му пръсти.

Затаил дъх, Дънкан се неведе, не вярвайки на очите си. Той не искаше, дори безумно се надяваше това да се окаже заблуда. Но нямаше никаква грешка. Оживяващата форма бе пред очите му и това не можеше да се отрече. По някакъв начин то приемаше своята естествена форма на бебе-кресливец, не точна бебе, а един съвсем малък кресливец.

Дънкан се изпоти. Той приседна и изтри о земята кървавите си пръсти. Опита се да си представи каква форма би приело всяко от останалите край огъня парчета, но не успя. Бяха прекалено разкъсани.

Той ги взе и ги хвърли в огъня, взе пушката си, обиколи огъня и седна с гръб към дървото, поставяйки пушката на коленете си.

Топуркането на малките крачета, сети се той изумен, подобно на стремителен бяг на хиляди заети мишки. Беше го чул два пъти, в онази първа нощ в храсталаците край вира и отново тази нощ.

Какво е в действителност Сита? В никакъв случай не онзи примитивен хищник, за какъвто я бе смятал.