Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 16

— Аз мога да те убия, — каза Сита. — Но не искам да убивам. Това ми причинява болка.

— Много си чувствителна, — каза Дънкан.

Хвана се на въдицата! Сега той знаеше точно къде е. Можеше дори да си позволи леко да се пошегува. Палецът му леко се плъзна по метала, като дръпна предпазителя на автоматично. Той сви леко краката си под себе си така, че да може с едно единствено движение да се изправи и да стреля.

— Защо ме преследвате? — попита Сита. — Вие сте чужденец в моя свят и нямате право на това. Разбира се това не ме засяга, намирам го дори възбуждащо. Ако искате можем да го повторим. Някой ден, когато бъда готова, мога да Ви се обадя да устроим пак едно преследване.

— Защо не, — каза Дънкан, изправи се и натисна спусъка. Оръжието затанцува в безумна ярост, от дулото му лумнаха пламтящи езици, сеещи градушка от ненавист и смърт, свистяща злостно в шубрака.

— Винаги съм на твое разположение, когато пожелаеш, — крещеше Дънкан ликуващ. — Ще дойда и ще те преследвам. Ти само дай знак и аз ще бъда по дирите ти. Дори може и да те убия. А как ти се харесва това, глупава кратуно?

Той продължи да натиска спусъка леко приведен, за да не излитат куршумите прекалено високо, за да реже техният откос ниско над земята. Стреляйки, Дънкан често местеше дулото насам-натам, за да обхване по-голяма площ. Ако не успее и този път, нямаше да си го прости!

Магазинът се изпразни и ожесточеното тракане се прекрати. Леката миризма на барут, която се стелеше в светлината на огъня, бе като парфюм за ноздрите му. Той чу как хиляди малки крачета изтопуркаха в храстите, като хиляди подплашени мишлета при бедствие.

Дънкан смени празния пълнител с резервния. След това грабна една горяща главня от огъня и я размаха силно, докато не лумна с ярък пламък като факла. Стиснал в една ръка пушката, и с факела в другата, той се втурна в храстите. Стотици дребосъчета тичаха, спасявайки се от него.

Той не намери Сита. Намери само обезобразени храсти и разорана от куршумите земя, а също така пет парчета окървавено месо и кожа, които донесе със себе си при огъня.

Страхът, който до сега спазваше определена дистанция, изпълзя от тъмнината след него.

Той остави пушката така, че да може лесно да я достигне и постави петте кървави къса месо на земята близо до огъня, като се опита с треперещи пръсти да възстанови формата, която са имали преди куршумите да ги поразят. Отлично, помисли си той с жестока ирония, защото те нямаха никаква форма. Те са били части от Сита, а човек навярно трябва да убива Сита инч по инч, не с един единствен изстрел. Първия път успя да откъснеш фунт месо, следващия още фунт или два и ако изпразниш достатъчно олово в нея, можеш да я окастриш до достатъчно малки размери, за да можеш да я убиеш, пък и това не е сигурно.

Той се страхуваше. Бе позволил на страха да се промъкне в него и сега стоеше клекнал край огъня, гледаше треперещите си пръсти и трябваше здраво да стисне челюсти, за да прекрати тракането на зъбите си.

Страхът все повече и повече го обземаше с всяка измината минута. Той бе взел няколко стъпки преднина, когато Сипар преряза гърлото си. Защо, за Бога, този проклет луд бе направил това? Нямаше никакъв смисъл да го прави. Когато си мислеше за лоялността на Сипар, той бе отхвърлил като абсурдно предположението, което тогава му се стори невъзможно. По някаква неясна причина, непонятна за човека, това предположение се оказа вярно. Да, колкото и да бе абсурдно, лоялността на Сипар, бе лоялност към Сита.