Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 15

Дънкан се наведе и разбърка огъня с един прът. Пламъците лумнаха отново и искрите лумнаха отново в шушнещата тъмнина на дърветата. През нощта стана малко по-хладно, но влагата все още го мъчеше и човекът се чувствуваше неуютно и на душата му бе тревожно.

Дънкан повдигна лицето си нагоре и се взря в изпъстрената с искри тъмнина. Звездите не се виждаха поради гъстия листак над главата му. Звездите му липсваха. Той се чувствуваше значително по-добре, ако погледнеше към небето и ги видеше там.

С настъпването на деня трябваше да се върне във фермата. Но той не можеше да вече да се откаже от този лов, колкото безразсъдно и невъзможно да бе да продължи.

Той не можеше да спре! През тези три дни той бе приел предизвикателството, поставил си бе цел и бе уверен, че когато утрото настъпи, ще продължи напред. Това, което го предизвикваше, не бе нито омразата, нито отмъщението, не дори ловната страст, която подтиква мъжете да убиват онова, което е по-едро, по-силно и по-неуловимо, онова, което никой друг мъж преди тях не е успял да постигне. Това по-скоро бе някакво фатално сливане на съществуването на Сита с неговото собствено.

Той се протегна, взе пушката и я постави в скута си. Цевта и матово проблясваше на трептящата светлина на огъня и той прокара ръка по приклада, както някой друг мъж би погалил шията на жена.

— Господине, — произнесе някой.

Това бе произнесено толкова меко, че той не се изплаши, пък и за момент бе забравил, че Сипар бе умрял — с усмихнато лице и с прерязано гърло.

— Господине?

Дънкан настърхна.

Сипар бе мъртъв и наоколо нямаше жива душа — и все пак някой му говореше, а само едно същество в тази пустош бе способно на това.

— Да, — каза той.

Той не смееше да помръдне. Седеше си просто така, с пушка в скута.

— Знаете ли коя съм аз?

— Предполагам, че си Сита.

— Вие се държахте достойно, — каза Сита. — Представихте се великолепно като ловец. Защо не се откажете и се върнете там, откъдето дойдохте? Уверявам Ви, това няма да е безчестие за Вас. А аз ви обещавам да не Ви причиня зло.

Тя бе някъде там пред него, там в храсталака зад огъня, каза си Дънкан. Трябваше да я остави да продължи да говори, за да може да определи точното и местонахождение.

— Защо трябва да се отказвам? — попита той. — Ловът не е приключил, докато ловецът не улови това, което преследва.