Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 18

Животно-мравуняк? Или пък животно-стопанин? Нещо, което може да приема най-различни форми?

Шотуел, който е майстор на подобен вид дедукция, би бил в състояние да направи по-точен извод, може би. Но Шотуел не беше тук. Той беше във фермата и най-вероятно вече много се безпокоеше от пропадането на Дънкан.

Първият лъч на зората започна да се процежда през листата и това не бе ослепителната, чисто бяла светлина на откритото плато, осеяно с трънени храсти, а омекотената, опушено-зелена светлина, хармонираща с буйната растителност.

Нощните шумове отмираха постепенно, отстъпвайки място на дневните: жуженето на невидими насекоми, крясъците на скрити птици, а някъде надалеч се чуваше звук, подобен на търкаляща се бъчва.

Леката прохлада на нощта се разсейваше бързо и горещината ставаше все по-нетърпима. Задушна, безжалостна горещина, която вече трептеше във въздуха.

Движейки се в кръг, Дънкан се натъкна на следите на Сита на не повече от стотина ярда от бивака.

Звярът се движеше бързо. Следите бяха дълбоки и на голямо разстояние едни от други. Дънкан ги следваше на безопасно разстояние. Изкушаваше го мисълта да се затича, да я настигне, толкова ясни и пресни бяха следите, като че го примамваха да ги следва.

Има нещо нередно, каза си Дънкан. Прекалено свежи, прекалено ясни, почти като че ли животното бе положило специални усилия човекът да не ги изгуби.

Той спря, притаи се зад едно дърво и започна да изучава лежащите пред него следи. Ръцете му, които държаха пушката бяха прекалено напрегнати, а тялото му бе изопнато като струна. Той си наложи да диша по-бавно и по-дълбоко. Трябваше да се успокои. Трябваше да се отпусне.

Следите пред него представляваха четири животински отпечатъка, следвани от дълъг колкото един скок интервал, след това още четири следи, а в промеждутъка горският терен бе чист и равен.

Прекалено равен може би. Особено третия откъм него. Някак изкуствено гладък, като че ли някой бе изгладил специално земята с ръка, за да я направи по-малко подозрителна.

Дънкан пое дълбоко дъх.

Капан!?

Дали не беше само игра на болното му въображение?

Но ако това беше капан, той щеше да попадне в него, ако бе продължил напред, както беше започнал.

Около него зрееше странно безпокойство и той изостри сетивата си, очаквайки френетично да открие ключа към загадката.

Той се изправи и се отдалечи от дървото с готово оръжие. Какво великолепно място за поставяне на капан, помисли си той. Всеки би съсредоточил вниманието си върху следите, а не върху пространството помежду им, защото обикновено това пространство е неутрална земя, напълно безопасна да стъпиш върху нея.

О, каква умница си ти, Сита! Колко си мъдра!

Сега той вече знаеше какво предизвиква безпокойството му. Това бе чувството, че някой го наблюдава.

Някъде там, отпред Сита се бе притаила, наблюдавайки и изчаквайки, с ликуваща усмивка.

Той се приближи бавно до третия отпечатък от стъпки и се убеди в правилността на предположението си. Малкото пространство пред очите му бе прекалено гладко, много по-гладко, отколкото трябваше да бъде.