Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 19

— Сита! — извика той.

Гласът му прозвуча изненадващо високо и за самия него.

След малко той разбра защо гласът му прозвуча толкова силно.

Това бе единственият звук наоколо!

Гората изведнъж бе потънала в тишина. Насекомите и птиците бяха замлъкнали, даже и онова същество там далеч с глас като търкаляща се бъчва също бе притихнало. Дори листата бяха спрели да шумолят и висяха някак безжизнено на своите клони.

Наоколо витаеше усещането за гибел и смърт, а зелената светлина изведнъж бе придобила бронзов отенък. Цареше безмълвие.

Дънкан панически се огледа. Нямаше къде да се скрие.

Скунът налетя преди да е направил и крачка и стихиите стремително се развихриха. Въздухът бе задръстен с летящи листа и камъни. Дърветата пукаха, чупеха се, мятаха се във въздуха. Вихърът повали Дънкан на колене. Той се помъчи да се изправи, припомняйки си с неподозираня яснота врящата фурия на стихиите, лудия водовъртеж на бронзовата мъгла и мятащите се като във въртоп дървета, които бе наблюдавал вчера.

Той успя да се изправи наполовина, но се препъна, дращейки по земята, опитвайки се да се изправи отново, докато в главата му един настойчив глас му крещеше да бяга, а друг глас го съветваше да си лежи на земята и да се зарови колкото може по-добре.

Нещо го блъсна отзад и той се просна на земята, затискайки пушката под себе си. При падането силно удари главата си, всичко се завъртя пред очите му, а лицето му се покри с кал и разпокъсани листа.

Опита се да изпълзи, но не успя, защото нещо бе заклещило глезена му и го притискаше към земята. Той задраска с трескави пръсти, опитвайки се да изчисти мръсотията от лицето си, плюейки с отвращение.

Във въртящия се пред очите му свят, той забеляза нещо тъмно и възпълно да се носи право към него. Той с изненада установи, че това е Сита и съобрази, че само след секунда тя ще се стовари върху него.

Той закри лицето си със свита в лакът ръка, за да смекчи удара от носещата се като вихър Сита.

Но тя не стигна до него. На по-малко от ярд от Дънкан земята се разтвори и я погълна.

Вихърът престана също така внезапно, както бе започнал. Листата увиснаха безжизнено, а горещината отново смазваше всичко. Скунът налетя, удари и отмина.

Само няколко минути, а може би и секунди и за толкова малко земята бе изравнена, а изтръгнатите дървета, лежаха натрупани накуп.

Дънкан се повдигна на лакът и се опита да разбере какво се бе случило с крака му. Той видя, че е притиснат от едно повалено дърво.

Няколко пъти направи опит да го измъкне. Безсмислено. Кракът му бе хванат като в капан от два клона, забили се в земята и сключващи прав ъгъл помежду си.

Кракът му за сега не бе наранен, но Дънкан изобщо не го усещаше. Той се опита да раздвижи пръстите, но не усети нищо.

Избърса потта от лицето си с ръкава на ризата и се опита да се пребори с паниката, надигаща се в него. Най-лошото нещо, което може да се случи на човек в неговото положение е да се остави на паниката да го победи. Това, което трябваше да направи беше да се опита да прецени ситуацията, да намери най-правилния изход от положението и след това да се опита да го осъществи.