Читать «Пещерата на танцуващите елени» онлайн - страница 2

Именно подсвирква, защото мелодията звучеше примитивно, елементарно. Това едва ли бе музика въпреки самопризнанието на Бойд, че не разбира много от тези работи. Четири ноти… Наистина ли са четири?… Куха кост със скосен процеп, в който се духа, и два отвора вместо клапи.

Бойд реши да разпита Луи що за инструмент е това.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Такова по тези места няма да видиш — отговори Луи. — Освен в далечните планински села.

Бойд се отклони от пътеката, пресече обраслата с трева тераса и седна до Луи. Онзи престана да свири и постави пищялката на коленете си.

— Мислех, че си заминал — каза Луи. — Другите си тръгнаха преди два дни.

— Реших да хвърля един последен поглед — отвърна Бойд.

— Не ти ли се тръгва?

— Май че не.

Под тях се стелеше долината в кафяви есенни краски. Малка рекичка блестеше на слънцето като сребърна лента. Червените покриви на къщите покрай реката бяха като ярки петна.

— Хубаво е тук — рече Бойд. — Всеки път се опитвам да си представя как е изглеждало всичко това по времето, когато са правени рисунките. Вероятно по същия начин. Планините едва ли са се променили. В долината не е имало ниви — само естествени пасбища. Тук-там е имало села, но не много. Богат лов… Прекрасни условия за добитъка… Дори се опитах да си представя къде хората са лагерували. Мисля, че там, където сега е селото.

Той погледна Луи. Онзи все още седеше с пищялката на коленете си. Ъглите на устните му леко се бяха извили нагоре, като че ли се усмихваше на някакви свои мисли. На главата си Луи бе нахлупил барета. Кръглото му гладко лице бе равномерно почерняло. Все още беше млад и силен мъж, без нито една бръчка по лицето. Черните коси бяха късо подстригани, яката на синята риза — разкопчана.

— Обичаш ли си работата? — попита Луи.

— Предан съм й. Така, както и ти — каза Бойд.

— Но това не е моята работа.

— Твоя или не, добре я вършиш — каза Бойд. — Искаш ли да дойдеш с мен да хвърлим един последен поглед?

— Имам малко работа в селото.

— Добре. А аз, трябва да си призная, също мислех, че вече си тръгнал — смени темата Бойд, — и много се изненадах, като чух пищялката ти.

— Скоро ще си тръгна — отговори Луи. — След някой и друг ден. Общо взето, нямам причини да оставам, но и на мен тук ми харесва. А няма закъде да бързам — никой не ме чака. Няколко дни нищо не решават.

— Можеш да останеш колкото си искаш — каза Бойд. — Сега ти тук си единственият собственик. След известно време наистина правителството ще наеме пазач, но то, както се полага на едно правителство, няма да бърза.

— Сигурно няма да се видим вече…

— За два дни прескочих до Ронсесвалиес — продължи Бойд, — онова същото място, където гасконците са помели в 778 година ариергарда на Карл Велики.

— Знам.

— Винаги ми се е искало да отида там, но все не ми оставаше време. Параклисът на Карл Велики е в развалини, но ми казаха, че в селската църква все още се отслужват литургии в памет на убитите паладини. А щом се върнах от пътуването, не се стърпях и реших отново да разгледам пещерата.