Читать «Котешко лице» онлайн - страница 25

Докато мислех за всичко това, бях обърнал гръб на реката и бях поел обратно към групата брези нагоре по хълма. Завих надясно и се изкатерих по малкия склон над дърветата, защото ми се стори, че оттам по-добре ще мога да потърся място, където да прекарам нощта. Някаква пещера щеше да е идеалното решение. Ако нямаше нищо друго, ако нямаше никакви пещери, можех да се скрия сред горичката вечнозелени дървета. Клоните на повечето вечнозелени висят почти до земята и макар да не осигуряват сериозна защита срещу студа, поне щяха да ме пазят от вятъра.

Стигнах хребета на малкото възвишение и се вгледах надолу за някакво земно образувание, което да би ме насочило към някое убежище. Така че почти стъпих вътре, преди да я забележа — изровена в земята дупка. Спрях на ръба й и погледнах надолу в нея. Но изминаха няколко секунди преди да осъзная какво съм открил.

После внезапно разбрах. Това бе ямата, в която бях провеждал разкопките си. Беше стара. Малко по-голяма, отколкото когато за първи път попаднах на нея, но все пак стара — стените й бяха обрасли с трева и от другата й страна растеше малка бреза, наклонена под невероятен ъгъл.

Клекнах, вгледах се в ямата и ме заля странна вълна на ужас. Ужасно усещане за време. Помислих си, че ако дупката беше нова, бих могъл да извлека от нея някакво странно утешение. Но поради някаква причина, която не разбирах, древността на ямата ме хвърли в дълбоко отчаяние.

До голия ми гръб се докосна студен нос и аз инстинктивно скочих на крака с вик на уплаха. Паднах в рова и се претърколих до дъното му, а пушката излетя от ръката ми.

Проснат по гръб, вдигнах поглед към нещото, което ме беше докоснало с носа си. Не бе нито саблезъб тигър, нито вълк. Беше Боузър, който гледаше надолу към мен глупаво ухилен и енергично размахваше опашка.

Изкатерих се на четири крака по стената на ямата и прегърнах кучето, а Боузър облиза лицето ми с влажния си език. Изправих се със залитане и протегнах ръка, за да хвана опашката му.

— Марш вкъщи, Боузър! — извиках му аз и куцащото животно с обездвижен от фолсъмския връх крак се насочи право към къщи.

Глава 9

Седях завит с одеяло до кухненската маса и се опитвах да се освободя от студа, проникнал до мозъка на костите ми. Райла правеше палачинки.

— Надявам се, че не си настинал — рече тя.

Не можех да спра да треперя.

— Там в миналото беше студено — отвърнах аз.

— Що за идея, да изтичаш навън само по долнище на пижама.

— На север имаше лед — казах аз. — На практика можех да го почувствам. Обзалагам се, че бях на не повече от трийсетина километра от ледника. В този район не е имало ледници. С всяка следваща ледникова епоха ледът се е придвижвал все по на юг от двете ни страни, но никога не е минавал през тази област. Но трийсетина-четирийсет километра на север може да е имало.