Читать «Котешко лице» онлайн - страница 23

„Пролет“ — помислих си аз. Но беше студено за пролет. Въпреки слънцето аз треперех. „Ледникова епоха“ — казах си. Навярно само няколко километра на север искряха ръбовете на ледника. А аз бях тук само по долнище на пижама и пантофи, с пушка в ръка — пушка с два патрона в цевите. Това бе всичко. На това възлизаше цялата ми екипировка. Нямах нож, кибрит, нищо. Погледнах към небето и видях, че слънцето пълзи към пладне. Щом по пладне беше толкова студено, нощем трябваше да е ужасен студ. „Огън“ — помислих си аз. Но нямаше начин да запаля огън. Кремък, само да можех да намеря кремък. Претършувах съзнанието си, за да си спомня дали някъде в близост може да се намери кремък, макар че дори и да имаше, какво бих могъл да сторя с него? Удряни един в друг, кремъците щяха да дадат искра, но не достатъчна, за да се запали огън. При удар в стомана, искрите биха били достатъчно горещи за запалване на прахан. Пушката бе от стомана, но тук нямаше да намеря кремък — защото, сега вече си спомних, че в този район няма никакъв кремък. Навярно бих могъл да отворя един от патроните, да извадя част от барута и да я смеся с прахан, а после да изстрелям отворения патрон в праханта. На теория горящият барут, изхвърлен от цевта, би запалил праханта, ако е смесена с барут. Ами ако това не станеше, запитах се аз. Пък и откъде да намеря прахан? В сърцевината на някой загниващ дънер, ако успеех да открия гниещ дънер и да го разцепя, за да извадя сухото и меко дърво. Или обелена и ситно накълцана брезова кора. Може би това щеше да свърши работа. Зачудих се дали наистина щеше, но не можех да съм сигурен.

Стоях съкрушен, изтощен от мислите си и от страха, който пропълзяваше в мен. Сега за първи път забелязах птиците. Първо цветята, сега и птиците. Бях ги чувал през цялото време, но бръмналият ми от проблеми мозък ги бе отхвърлял. Един синигер беше кацнал на някакво оголено от зимата стъбло. Гърлица навярно. Опитах се да си спомня дали гърлицата е местно или внесено отдругаде растение, което би означавало, че не е гърлица. Така или иначе, птицата беше кацнала върху люлеещото се стъбло и пееше. Чучулига излетя от тревата и се извиси във въздуха, оставяйки зад себе си трели на радостно вълнение. Сред върбите с чуруликане подскачаха от клон на клон малки птичета, които трябва да бяха някакъв вид врабчета. Тук просто беше пълно с птици.

Щом веднъж се ориентирах, теренът взе да ми се струва все по-познат. Колкото и да беше оголен, това все пак бе Уилоу Бенд. Реката течеше от север и се извиваше на запад, после отново на изток. На брега по целия завой растяха плачещи върби.

Сега мастодонтите се отдалечаваха от мен надолу по долината. Освен тях и птиците, не забелязвах други следи от живот. Но можеше и да има: саблезъб тигър, кръвожаден вълк, дори пещерна мечка. Известно време бих могъл да се грижа за себе си, знаех това, но само известно време. Щом изстрелях двата патрона, щях да остана невъоръжен и беззащитен, а пушката нямаше да е нищо повече от обикновена тояга.