Читать «Котешко лице» онлайн - страница 21

Нощта беше ясна почти като ден — високо в небето блестеше огромна, златна луна. Под меката й светлина дворът изглеждаше призрачно като японска гравюра. Нощният въздух беше изпълнен с тежкия аромат на люляк.

Откъм курника продължаваше да се разнася отчаяно кудкудякане. Край единия му ъгъл растеше розов храст и докато вървях на пръсти през мократа, студена и покрита с роса трева — точно каквато бе предвидила Райла — някак си останах с впечатлението, че лисицата изобщо не е в курника, а се крие в храста. Насочих пушката натам с мисълта, че постъпвам глупаво. Лисицата или още бе в курника, или си беше тръгнала; нямаше да се крие в храстите. Но чувството, че е там, не ме напускаше. Зачудих се защо съм толкова сигурен, откъде бих могъл да зная къде е.

И в този момент всички мисли и цялото недоумение излетяха от главата ми. От храста втренчено ме наблюдаваше едно лице. Котешко лице — с мустачките, очите на бухал, усмивката. Гледаше ме без да мига. Никога преди не го бях виждал толкова ясно — толкова ясно или за толкова дълго време. Повечето пъти го бях зървал само за миг. Но сега лицето не изчезна, а меката лунна светлина осветяваше всичките му детайли и караше всяко косъмче от мустачките му ясно да изпъква. Това беше първият път, бях сигурен в това, когато наистина виждах мустачките. Преди само бях получавал впечатление за тях без наистина да ги виждам.

Запленен и уплашен, но повече запленен, отколкото уплашен, съвсем забравил за лисицата, аз бавно тръгнах напред, като държах в готовност пушката, макар вече да знаех, че нямаше да я използвам. Сега го бях наближил. Нещо ми подсказваше, че стоях по-близо отколкото би трябвало, но направих още една крачка. И тогава се спънах или изглеждаше така, като че съм се спънал.

Когато възстанових равновесието си, розовият храст вече не беше там, нито пък курникът. Стоях на малък склон, покрит с ниска трева и мъх, а по-нагоре растяха няколко брези. Вече не бе нощ — слънцето блестеше, но не напичаше. Котешкото лице беше изчезнало.

Зад себе си чух тътрене и думкане, и се обърнах. Думкащото и тътрещо се нещо бе около три метра високо. Имаше блестящи бивни, а между тях висеше дълъг хобот, който бавно се клатеше насам-натам като махало. Съществото беше на по-малко от четири метра разстояние и се приближаваше право към мен.

Затичах се. Изкачих склона като уплашен заек. Ако не бях избягал, бе дяволски сигурно, че онзи мастодонт щеше да ме прегази. Той не ми обърна никакво внимание, дори не ме погледна. Просто се тътреше по пътя си и цялата му грамада стъпваше изискано и премерено.

„Мастодонт“, казах си аз. „За Бога, мастодонт!“

Умът ми сякаш зацикли — мастодонт, мастодонт, мастодонт. Нямаше място за нищо друго, освен за тази единствена, повтаряща се дума. Стоях вцепенен, притиснат до върбите, а повреденият грамофон на ума ми не спираше, докато животното продължаваше да се тътри по своя път надолу по склона към реката.

„Първо Боузър — помислих си — скимтящ в къщи с фолсъмски връх в задния си крак. А сега аз.“ Колкото и да бе странно, някак си се бях прехвърлил по същия път като Боузър.