Читать «Котешко лице» онлайн - страница 22

И ето ме — смешна фигура, облечена в долнище на пижама и чифт износени пантофи, стиснала пушка в ръка.

Тук ме бе довел тунел на времето — или път на времето, или пък пътека, каквато и да беше там — а онова проклето Котешко лице несъмнено някак си беше замесено в моето затруднение, както е било замесено и в пътуването на Боузър във времето. Странното бе, че нямаше никакъв знак за съществуването на пътека на времето, нищо, което да ме предупреди, че стъпвам по нея. Какъв ли знак, зачудих се аз, можеше да търси човек — навярно някакво искрене във въздуха, макар да бях сигурен, че не беше имало никакво искрене.

И докато мислех за това, се сетих за нещо друго. Когато бях стигнал на това място, аз би трябвало да го отбележа по някакъв начин, за да имам поне някакъв шанс отново да се върна в собственото си време. Макар че тази възможност не бе толкова проста, колкото можеше да изглежда на пръв поглед — белязването на мястото, на което си пристигнал не означава непременно, че си белязал и пътя. Във всеки случай бях изпуснал шанса да оставя някакъв ориентир. Бях избягал от страх, при това основателен, когато бях видял мастодонта. Сега нямаше начин да открия първоначалното място.

Утеших се с мисълта, че Боузър беше пътувал в миналото и се бе върнал обратно. Значи не беше невъзможно. Щом Боузър е успял да се върне, значи бих могъл да го сторя и аз. Макар че в мига, в който си помислих това, вече не бях толкова сигурен. Боузър може и да е надушил тунела на времето — нещо, което не би било по силите на човек.

Обаче ако само стоях там и се вълнувах, нямаше да реша проблема, нямаше да намеря отговора. Щом не можех да открия обратния път към настоящето, може би щеше да ми се наложи да поостана и си казах, че е по-добре да огледам наоколо.

Погледнах в посоката, в която беше изчезнал мастодонтът и видях стадо мастодонти на около километър и половина разстояние — четири възрастни и едно малко. Мастодонтът, който едва не ме бе прегазил, отмерено и тежко се движеше към тях.

„В Плейстоцена съм“ — казах си аз. Но нямаше начин да разбера колко назад в Плейстоцена.

Макар че теренът оставаше непроменен, сега изглеждаше съвсем различно, защото нямаше гори. На тяхно място се простираше тревиста местност, която донякъде приличаше на тундра, тук-там осеяна с групи брези и някакви вечнозелени дървета, а покрай реката забелязах върби.

Брезите до мен се бяха разлистили, но листата им бяха още малки — нежни пролетни листенца. Земята под дърветата бе покрита с килим от лютичета — изящните пъстри цветя, които цъфтят скоро след стопяването на снеговете. Лютичетата придаваха атмосфера на нещо познато. В детството си, точно по тези земи се бях скитал из горите, за да отнеса в мръсните си ръце у дома огромни букети, които майка ми поставяше в една тумбеста кафява кана по средата на кухненската маса. Дори от мястото, на което стоях, ми се струваше, че долавям силния характерен и незабравим аромат на мъничките цветя.