Читать «Котешко лице» онлайн - страница 18

— Тук нещо не пасва — рече Райла. — Казахте, че Рейнджър е куче за лов на миещи мечки и че не гони нищо друго, освен мечки.

— Това озадачаваше и мен — отвърна Езра. — Понякога ужасно много съм се чудил по тоя въпрос. Точно затова, предполагам, не исках да призная пред себе си, че онова не беше никаква мечка — дори когато вече знаех, че не е.

Но от нощта, за която ви разказах, Рейнджър е преследвал нещото много пъти. Понякога се включвах и аз, просто заради удоволствието. Забелязвал съм старото Котешко лице да се навърта из района и да ме гледа от някой храст или дърво. Когато разбере, че го виждам, винаги ми се усмихва. Приятелска усмивка, без нищо коварно в нея. Ти виждал ли си го, Аса?

— Зървам го понякога — отвърнах аз. — Мотае се в моята ябълкова градина.

— Винаги се вижда само лице — рече Езра. — Онова усмихващо се лице. А колкото до тялото му, то е неразличимо. Нищо не подсказва колко е голямо или каква форма има. Понякога съм се натъквал на някоя от срещите между Рейнджър и това създание — създанието надзърта от някой храст към Рейнджър, а той просто дружелюбно си стои там. А знаете ли какво си мисля?

— Какво? — попита Райла.

— Мисля си, че Котешкото лице идва и се уговаря с Рейнджър да си устроят лов през нощта. Мисля, че пита Рейнджър: „Какво ще кажеш да ме преследваш довечера?“. А Рейнджър му отвръща: „Ще говоря с него по въпроса“.

Райла весело се засмя.

— Колко смешно — извика тя. — Колко прекрасно смешно.

— За вас може да е смешно — кисело рече Езра. — За мен не е. Струва ми се съвсем вярно. Вижда ми се напълно логично.

— Но какво е това създание? Трябва да имате някаква идея. Трябва да сте мислили за това.

— Мислил съм, естествено. Но не знам. Казвал съм си, че може би е нещо, което е оцеляло от праисторическото минало. Или призрак на нещо от праисторическо време. Макар че в него няма нищо призрачно. Ти как мислиш, Аса?

— Понякога изглежда малко неясно — отвърнах аз. — Малко мъгляво, може би. Но не по същия начин, по който би изглеждал някой призрак. В него няма нищо призрачно.

— Защо не останете за вечеря — предложи Езра. — Можем цяла вечер да седим и да си бъбрим. В никакъв случай не съм ви казал всичко — имам още много за разказване. Мога да си бърборя с часове. На печката имам голяма тенджера със задушена костенурка — пет пъти повече, отколкото може да изядем с Рейнджър. Хванах две млади костенурки до едно малко езерце, недалеч оттук. Старата костенурка може да е доста жилава, но младата е наистина вкусна. Не мога да ви предложа много повече от това, но когато има задушено от костенурка, човек и не иска друго.

Райла погледна към мен.

— Какво ще кажеш? — попита тя.

Поклатих глава.

— Изкушавам се, но трябва да се връщаме. Колата е паркирана на пътя, на повече от три километра оттук. Не искам да вървим по тъмно. Най-добре да тръгнем сега, за да можем да виждаме пътеката.

Глава 7

В колата на път за вкъщи Райла ме попита: