Читать «Котешко лице» онлайн - страница 17

— Откъде сте сигурен, че е било мечка? — попита Райла. — Рейнджър може да е гонил нещо друго — лисица или вълк.

— Рейнджър никога не би преследвал друго, освен миеща мечка — решително отвърна Езра. — Той е куче за лов на мечки — произхожда от стар род кучета за лов на мечки.

— Езра е прав — казах на Райла. — Едно куче за мечки си е куче за мечки. Ако гони зайци или лисици, значи не струва за лов на мечки.

— Значи вие никога не сте виждали тази мечка — рече на Езра Райла, — и не сте успели да я убиете.

— Напротив. Искам да кажа, виждал съм я. Беше една нощ преди няколко години. Рейнджър я качи на дървото по разсъмване, някъде към четири часа сутринта, и накрая аз я открих — силует, очертан на фона на небето, притиснал се до един клон почти на върха, надявайки се, че няма да бъде забелязан. Вдигнах пушката, но бях толкова задъхан от тичането, че не можех да се прицеля добре. Така че отпуснах оръжието и зачаках дишането ми да се успокои, а мечката си стоеше там, прилепена до клона си. Трябва да е знаела, че съм наблизо, но не се помръдна. Накрая отново вдигнах пушката. Поставих пръст на спусъка, но не го натиснах. Сигурно съм стоял около минута прицелен в нея, с пръст на спусъка, готов да стрелям, но не го направих. Не знам какво стана. Сега като си спомням, мисля че навярно съм се сетил за всички нощи на преследване и съм осъзнал че ако стрелям, всичко това ще свърши. Че вместо достоен противник, щях да имам само един космат труп и че нито един от нас нямаше повече да изпита удоволствието от преследването и от това да бъдеш преследван. Не помня дали съм си мислил за това, но трябва да е било така, та накрая свалих пушката. Когато го направих, миещата мечка от дървото обърна глава и ме погледна.

И ей тука е странното. Дървото беше високо и мечката бе съвсем на върха. Нощта не беше непрогледна — на изток небето започваше да изсветлява — но мечката все пак бе прекалено далече и все пак беше прекалено тъмно, за да видя ясно муцуната на която и да е мечка. И въпреки това, когато тя обърна главата си, аз видях лицето й и то не беше лице на миеща мечка. Повече приличаше на котешко лице, макар че не бе и такова. Имаше мустачки като котка и аз можех да ги видя дори от разстоянието, на което се намирах. Лицето беше месесто и кръгло и въпреки това — ужасно трудно ми е да го кажа така, че да звучи смислено — и въпреки това бе някак костеливо, като череп, от който е махната плътта. Очите бяха големи и кръгли, немигащи като очи на бухал. Би трябвало да се уплаша до смърт. Но не се уплаших. Просто стоях там и на свой ред гледах към това котешко лице. Бях изненадан, разбира се, но не чак толкова, колкото би могло да се очаква. Струва ми се, че през цялото време — без да го признавам пред себе си, без да го изричам гласно — съм знаел, че нещото, което преследваме, не е никаква миеща мечка. Тогава то ми се усмихна. Не видях зъби, сигурен съм, но знаех, че ми се усмихва. Предизвикваше усещането за усмивка. Не хилене, че ни е победило с Рейнджър, а приятелска усмивка, усмивка, която казваше: „Не си ли прекарахме адски забавно?“. И така, аз пъхнах пушката под мишница и следван от Рейнджър, се насочих обратно за вкъщи.