Читать «Котешко лице» онлайн - страница 14

— Аса, спомни си последния път. Ужасното ни скарване ни струва двайсет години. Нека не позволяваме това да се случи отново.

— Скарване ли? Не си спомням никакво скарване?

— Аз бях онази, която се разсърди тогава. Беше ме пренебрегнал, беше излязъл с двама от мъжете и се бяхте насмукали. Опита се да ми обясниш, опита се да ми кажеш, че съжаляваш, но аз не исках да те слушам. Беше последният ден от разкопките или горе-долу тогава и изобщо нямах време да се отсърдя. Сега не можем да позволим да се случи нещо такова. Поне аз не искам да позволим. А ти?

— Не — съгласих се аз, — аз също не искам. Но не мога да взема пари от теб. Независимо колко си добре финансово и колко малко ще ти струва.

— Не съм чак толкова добре — рече тя. — И отново ти казвам: съжалявам. Не можем ли просто да го забравим? И мога ли да поостана още известно време?

— Колкото искаш — отвърнах аз. — Завинаги, ако желаеш.

— Ами твоите приятели и съседи? Няма ли да ни одумват?

— Дяволски си права, че ще ни одумват. В място като Уилоу Бенд хората нямат много за какво да приказват — вкопчват се и в най-малкото нещо.

— Не изглеждаш притеснен.

— А защо трябва да съм? За тях съм онзи смахнат хлапак Стийл, дето се е върнал в стария роден град. Подозрителни са към мен, възмущавам ги и повечето не ме харесват. Държат се приятелски, естествено, но приказват за мен зад гърба ми. Не харесват никого, който не е затънал в блатото на собствената им посредственост. Предполагам, че това е защитна реакция. Пред всеки, който е напуснал градчето и се е върнал почти съвсем провален, те се чувстват разголени и малоценни. Болезнено съзнават провинциализма си. Така стоят нещата. Тъй че, освен ако не се притесняваш за себе си, недей да мислиш повече за това.

— Изобщо не се притеснявам — отвърна тя, — А ако смяташ да правиш от мен почтена жена…

— Такава мисъл — прекъснах я аз, — не ми е минавала през ума.

Глава 6

— Значи искате да чуете за миещата мечка, която не е никаква мечка — каза Езра Хопкинс на Райла. — Господ ми е свидетел, че ми трябваше доста време, за да разбера, че не е никаква миеща мечка.

— Сигурен ли сте, че не е?

— Сигурен съм, госпожице. Проблемът е, че не знам какво е. Ако старият Рейнджър тук да можеше да говори, може би щеше да ви каже повече от мен.

Той подръпна ушите на мършавата хрътка, която лежеше до стола му. Рейнджър лениво примигна — харесваше му да го подръпват за ушите.

— Някой път можем да доведем Хайръм — казах аз. — Той би могъл да поговори с Рейнджър. Твърди, че може да разговаря с Боузър. През цялото време разговаря с Боузър.

— Ами вижте — отвърна Езра — няма да оспорвам това. Преди време бих го сторил, но вече не.

— Хайде да не говорим сега за Хайръм и Боузър — каза Райла. — Моля ви, разкажете ми за миещата мечка.

— И като момче, и като мъж — отвърна Езра, — съм обхождал тези хълмове. В продължение на повече от петдесет години. На други места настъпиха промени, но тук те не са много. Тази земя не става за земеделие. Някои части от нея се използват за пасища, но дори и добитъкът не навлиза в тези хълмове по-надалеч, отколкото трябва. От време на време някой се опитва да се занимава с дърводобив, но никога в големи мащаби, защото хората си губят парите, когато се опитат да извозят трупите оттук след отсичането им. Така че, през всичките тези години тукашните хълмове са си били моите хълмове. Те и нещата, които са из тях. По закон притежавам само няколкото безполезни акра, върху които се намира тази колиба, но иначе всичко е мое.