Читать «Котешко лице» онлайн - страница 12

— Знам колко неприятна трябва да ти е мисълта да си тръгнеш — каза тя. — Не само заради спокойствието, но и заради възможността да продължиш разкопките си.

— Това може да почака. Ще трябва да почака.

— Но Аса, би било жалко.

— Да, предполагам, че е така. Но щом е чакало Бог знае колко века, може да почака още малко. Ще се връщам всяко лято.

— Странно е в какъв голям времеви мащаб могат да мислят археолозите — рече Райла. — Предполагам, че тази гледна точка си върви с професията. Те се занимават с дълготрайни явления, така че за тях времето има по-малко значение.

— Говориш така, сякаш изобщо не си била археолог.

— Ами, всъщност не съм била. Само опитвах. През онова лято с теб в Турция и после, две години по-късно, при едни маловажни разкопки на индиански лагер в Охайо. Около година в Чикаго, където се занимавах най-вече с каталогизиране. След това ми беше лесно да реша, че професията на археолога не е онова, което искам.

— И така се захвана с бизнеса с находки и вкаменелости.

— Отначало на дребно — отвърна тя. — Отворих малък магазин в северната част на щата Ню Йорк. Но очевидно бях уцелила момента. Интересът на колекционерите растеше и бизнесът се развиваше. Всяка година изникваха все нови и нови магазини, и разбрах, че истински се печели като доставчик. Затова поспестих малко пари, взех заем и отново започнах на дребно. Работих усилено. Това ми доставяше някакво перверзно удоволствие. Ето че си изкарвах прехраната с нещо, представляващо доста презрян клон на професия, в която се бях провалила — или навярно е по-точно да се каже, че съм била прекалено нетърпелива, за да опитам да успея в нея.

— Снощи ми каза, че възнамеряваш да се откажеш.

— От няколко години работя с партньор. Той иска да изкупи моята част. Ще ми плати повече, отколкото струва в действителност. Някои мои идеи и методи малко го безпокоят. Ако изкупи частта ми, за около три години ще фалира.

— Работата ще ти липсва. Харесва ти да се занимаваш с бизнес.

Тя сви рамене.

— Да, вярно е. В него има някаква безпощадност, която ме привлича.

— Не ми изглеждаш безпощадна.

— Такава съм само в бизнеса — отвърна тя. — Той изкарва на повърхността най-лошите ми черти.

Свършихме с питиетата си и сервитьорът донесе салатите.

— Още по едно? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Ограничавам се. По едно питие на хранене. Наложих си това правило преди много време. На деловите обеди — а те бяха много — се очакваше да смучеш здраво, но накрая отказах да го правя. Виждала съм докъде може да доведе това. Но ако искаш, ти си поръчай.

— Ще се солидаризирам с теб — отвърнах аз. — След като свършим обяда, можем да посетим нашия стар планинец, ако желаеш.

— Бих искала, но може да закъснеем прекалено много. Ами Боузър?

— Хайръм ще се погрижи за него. Ще остане с Боузър докато се върнем. В хладилника има студено печено и те ще си го поделят. Даже ще излезе да събере яйцата. С Боузър първо ще си поговорят за това. Той ще каже на кучето, че сигурно е станало време да прибере яйцата, а Боузър ще го попита кое време е. Хайръм ще му отговори и тогава Боузър ще рече: „Да, хайде да излезем и да ги вземем.“