Читать «Котешко лице» онлайн - страница 13

— Относно тази измислица, че Боузър говори… Според теб Хайръм наистина ли вярва, че го прави, или цялата работа е наужким?

— Честно казано, не знам — отвърнах аз. — Навярно Хайръм смята, че си приказват. Всъщност, какво значение има? С животните е забавно. Те имат свои индивидуалности и човек може да си установи навици с тях. Когато Боузър се захване с някой мармот, аз отивам да го прибера и го издърпвам от дупката, която е разровил — целият е омазан с кал и мръсотия и е съвсем изтощен. И въпреки всичко не иска да се прибира вкъщи. Сериозно се е заел с онзи мармот. Обаче аз го хващам за опашката, казвам му „Марш вкъщи, Боузър“ и той послушно тръгва. Но трябва да го дръпна за опашката и да му кажа тези думи. В противен случай никога няма да се прибере с мен. Не бих могъл да го примамя да се върне. Но когато изпълня този глупав ритуал, той винаги се отправя към къщи.

Тя се засмя.

— Бива си ви вас с Боузър! И двамата сте луди.

— Разбира се. Не можеш да живееш с едно куче в продължение на години и да не…

— И с кокошки. Спомням си, че видях няколко във фермата. Имаш ли свине, коне и…

— Не. Само кокошки. Заради яйцата и от време на време по някое пържено пиле. Мислех да си купя крава, но около нея има прекалено много грижи.

— Аса, искам да разговарям с теб по работа. Каза ми, че не желаеш университетът да ти се бърка в разкопките — струва ми се, че така се изрази. Какво ще кажеш, ако ти се набъркам аз?

Бях вдигнал вилицата със салата наполовина към устата си и сега я свалих долу. В начина, по който го каза, звучеше нещо почти като предупреждение. Не знам какво беше, но ми дойде съвсем изненадващо и малко се стреснах.

— Да ми се набъркаш ли? — попитах аз. — Какво искаш да кажеш?

— Нека да споделя работата ти с теб.

— Каква глупава молба — казах аз. — Разбира се, че можеш да работиш с мен. Не споделих ли вече с теб откритието си, като ти разказах за него?

— Но аз нямах предвид това. Не те моля да я споделиш даром. Имах предвид партньорство. Ти не желаеш да се връщаш в университета. Искаш да продължиш с разкопките и ми се струва, че така трябва. Попаднал си на нещо важно, което не трябва да бъде прекъсвано. Ако мога да ти помогна малко, така че да не се налага да си тръгваш…

— Не — рязко я прекъснах аз. — Не продължавай. Не, няма да приема. Предлагаш да ме финансираш и аз няма да приема.

— Правиш го да звучи толкова ужасно — рече тя. — сякаш съм ти предложила нещо немислимо. Не се опитвам да те купя, Аса. Не е това. Просто ти вярвам и мисля, че е жалко, че трябва да…

— Това е предложението на едрия бизнес да вземе под попечителство онеправданите — гневно отвърнах аз. — По дяволите, Райла, нямам намерение да ме попечителстват.

— В такъв случай, съжалявам, че споменах за това. Надявах се, че ще разбереш.

— По дяволите, защо изобщо трябваше да го споменаваш? Би трябвало да ме познаваш по-добре. Толкова хубаво бе потръгнало всичко, а сега…