Читать «Хангар за строителна техника» онлайн - страница 3

Кои са тримата ли? Е, аз съм Хауърд Лант, а другите двама мъже бяха Орсън Гейтс, химик, и Тайлър Хамптън, — инженер. Както ви казах, разбирахме се нормално. Правехме си турнири по шах. Да, турнири, и се получаваше добре, защото никой от нас не разбираше от шах. Предполагам, че ако можехме да играем поне малко, щяхме да се хванем един друг за гърлата. Измисляхме си насън мръсни песнички, бяхме толкова доволни от своите постижения, че прекарвахме часове в пеене, а никой от нас не можеше да пее. Правехме и много други безсмислени неща — сигурно вече започвате да разбирате. Длъжни бяхме да извършим някои твърде сериозни научни експерименти и наблюдения, но и тримата се съгласихме, че нашата първа и най-важна задача е да направим тъй, че да останем с всичкия си.

Когато приближихме Плутон, изоставихме глупостите и започнахме да прекарваме много време надничайки през телескопа, спорехме и разсъждавахме за видяното. Не че имаше много за гледане. Повече от всичко планетата приличаше на билярдна топка. Беше гладка. Нямаше планини, долини никакви кратери — нищо не нарушаваше съвършено равната повърхност. Но, разбира се, точките бяха там. Успяхме да различим седем групи, всичките — разположени по екваториалния пояс. И отблизо те бяха не просто точки. Представляваха някакъв вид структури.

Най накрая се приземихме недалеч от едно такова струпваме. Кацането беше малко по-твърдо, отколкото очаквахме. Самата планетна повърхност беше твърда — в това нямаше съмнение. Но корабът зае правилно положение, не се обърна, а и не успяхме нищо да строшим.

* * *

Понякога хората ме молят да им опиша Плутон, а е толкова трудно да го кажеш с думи. Можеш да обясниш само, че е гладко и че е тъмно — тъмно е дори и в средата на деня. На това разстояние Слънцето не представлява нещо повече от една малко по-ярка звезда. На Плутон няма дневна светлина — има звездна светлина — и на човек му е почти все едно дали гледа Слънцето или не. На планетата, разбира се, няма въздух, нито вода и е студено. Но студът, ако говорим за човешките сетива, е нещо относително. Спадне ли веднъж температурата до сто градуса по Келвин (около –173 градуса по Целзий), вече няма особено значение колко по-студено ще стане. Особено ако носиш върху себе си поддържаща живота система. Без костюм с такъв терморегулатор, човек би оцелял само няколко секунди на място като Плутон, ако издържи и толкова. Никога не съм бил сигурен кое ще те убие първо — студът или вътрешното налягане. Дали първо ще замръзнеш, или ще експлодираш преди да замръзнеш?

Следователно Плутон е тъмен, без въздух, студен и гладък. Но това е само външната страна на нещата. Стоиш върху него, гледаш Слънцето и изведнъж разбираш колко си далеч. Знаеш, че си изправен в самия край на Слънчевата система, че стигнеш ли ей там, малко по-нататък, вече си съвсем извън нея. Но, разбира се, не можем да бъдем сигурни и в това. Чували сте за десетата планета. Макар и само на теория, предполага се, че тя е там. Знаете и за милионите кръжащи комети, които, чисто технически, също са част от Слънчевата система, въпреки че се намират толкова далеч от центъра и никой не се сеща за тях. Да, можеш и да си кажеш, че това всъщност не е краят — хипотетичната десета планета и кометите си остават там, отвъд, но така нещата стават прекалено интелектуални; повтаряш си нещо, за което съзнанието ти казва, че че трябва да е истина, но сърцето и душата ти го отричат. Вече стотици години Плутон е последната известна точка и ето го, за Бога, самият Плутон, а ти си толкова далеч от дома, колкото никой човек преди не е бил и чувстваш това. Вече нямаш свое място в света. Изхвърлен си на задната улица, и светлите и щастливи булеварди са тъй далеч, че знаеш — никога вече няма да ги намериш. Това, което човек усеща там не е тъга по дома. Повече прилича на чувството, че никога не си имал дом. Никога не си имал място, където да се върнеш. Преодоляваш го разбира се — или пък свикваш и си живееш с него.