Читать «Хангар за строителна техника» онлайн - страница 2

Нещо се случи. Пиукането спря и го последва тишина. Лунната база зачака. Можеше да започне отново. Възможно бе мълчанието да означава само моментно излизане от строя и сигналите биха зазвучали отново. Но това така и не се случи. Някъде там, на около три милиарда мили от Слънцето, сондата бе сполетяна от авария. Повече не я чуха — изгуби се завинаги.

Нямаше смисъл да се изпраща друга сонда, докато техниката не напреднеше достатъчно, за да осигури по-добри снимки. Технологическото развитие трябваше да бъде значително — малките подобрения нямаше да помогнат.

Втората и третата пилотирани експедиции достигнаха Марс и се завърнаха у дома, носейки със себе си, заедно с многото други неща, доказателства, че там съществуват примитивни форми на живот, а това веднъж завинаги уталожи старото, мрачно подозрение, че животът е едно отклонение, зародило се единствено на Земята. Щом на две планети в една и съща слънчева система съществуваше живот, повече не можеше да има съмнение, че той е общ фактор във Вселената. Четвъртата експедиция също полетя, приземи се, но не се завърна и вече на Марс имаше частица материя, която щеше завинаги да си остане Земя. Човечеството още отдаваше почит на четиримата мъже, загинали толкова далеч от дома, когато бе изпратена петата експедиция.

Сега, след като и на друг свят беше открит живот, след като стана очевидно, че и на друга планета някога са съществували морета, реки и атмосфера, при това близка по състав до земната и хората вече знаеха, че не са сами във Вселената, общественият интерес и подкрепата за космическите пътешествия се съживи. Учените, които помнеха (всъщност те никога не бяха забравяли, защото това постоянно мъчеше умовете им) загадката на Плутоновата сонда, започнаха да планират пилотирана експедиция до Плутон, тъй като изпращането на инструментална сонда си оставаше безсмислено.

Когато настъпи денят за отлитане от Лунната база, аз бях член на експедицията. Минавах за геолог — последното нещо, от което имаше нужда една експедиция до Плутон. Ние бяхме трима, а всеки психолог ще ви каже, че три е твърде нещастно число. Двамата се нахвърлят върху третия или пък не му обръщат внимание и винаги съществува съревнование да си единият от групичката на двамата. Никой не иска да остане сам, когато другите двама са срещу него. Но при нас не се получи така. Разбирахме се задоволително, въпреки че имаше моменти, когато отношенията не бяха гладки. Петте години, нужни на сондата за да достигне Плутон, вече бяха съкратени почти наполовина, не само поради подобрения капацитет на ракетата, но и затова, че пилотираният кораб можеше да бъде направляван по начин, който осигурява допълнително набиране на скорост, а при една автоматична сонда това не може да се програмира, или поне няма да е безопасно. Но малко повече от две години си е доста дълго време да стоиш затворен в тенекиен кафез, който се носи шеметно в празнотата. Може би нямаше да е толкова зле, ако човек можеше да усети скоростта или поне, че се движи нанякъде — но не е така. Просто си висиш там, в космоса.