Читать «Самите богове» онлайн - страница 39

Беше дошъл да й го съобщи колкото може по-внимателно, въпреки затрудненията, които изпитваха Родителите при изразяване на чувствата си с думи. През онзи ден тя избяга от него; не от лоши чувства; не защото подозираше какво ще й каже; само от радост. По пладне успя да намери едно специално място, натъпка се в необичайно усамотение и я изпълни странно сърбеливо усещане, което я караше да се движи, да действува. Плъзгаше се по скалите, като оставяше ръбовете си да се припокриват с техните. Знаеше, че това е изключително неприлично за всички, освен за бебетата, но въпреки това й се стори едновременно и възбуждащо, и успокояващо.

Накрая Родителя я намери, застана край нея, мълча дълго време присвил и уплътнил очите си, сякаш, за да не допусне в тях да се отрази и най-малката светлинка от нея; да поглъща с погледа си колкото може повече от нея; и това да трае колкото е възможно по-дълго.

Отначало тя само отвърна на погледа му, смутена от мисълта, че я е видял да се отърква в скалите и се срамува заради нея. Но не долови никакво излъчване на срам и най-после съвсем смирено запита:

— Какво има, татко?

— Ами, Дюа, време е. Очаквах го. Навярно и ти си го чакала.

— Какво време?

Сега, когато мигът бе настъпил, Дюа упорито не искаше да проумее за какво става дума. Ако откажеше да узнае, значи нямаше да има нищо, което да разбере. (Никога не можа да се отърве напълно от този навик. Один твърдеше с възвишения си глас — използуваше го понякога, когато го завладяваше по-силно значимостта на факта, че е Разсъждаващ, — че всички Емоционални били такива.)

— Трябва да продължа пътя. Вече няма да съм при теб — каза Родителя й.

После само стоеше и се взираше в нея, а тя не успя да промълви нито дума.

— Ще съобщиш на другите — нареди й той.

— Защо?

Дюа се извърна непокорно, очертанията й бяха неясни и ставаха все по-размити, тъй като се опитваше да изредее. Искаше да изредее напълно, и естествено, не успяваше. След известно време започна да я боли и да се чувствува притисната, затова отново се втвърди. Родителя дори не я смъмри и не каза, че ще бъде неприлично някой да я види така разредена.

— Другите не ги е грижа — рече тя и веднага се натъжи, защото Родителя щеше да го заболи от това.

Той все още ги наричаше „малък-ляв“ и „малък-десен“, но малкият-ляв се бе задълбочил в науките си, а малкият-десен говореше само за създаването на триада. Единствена от тримата Дюа все още чувствуваше… Е, тя все пак беше най-малката. Емоционалните винаги биваха най-малките и при тях всичко ставаше по-различно.

— Все пак ще ги уведомиш — нареди Родителя.

Останаха загледани един в друг.

Не искаше да им съобщава. Вече не се чувствуваха близки. Друго беше, когато всичките бяха малки. През онези дни едва се различаваха; ляв-брат от десен-брат от средна-сестра. Всичките бяха тънички, заплитаха се помежду си, търкаляха се един през друг и се криеха в стените.

Никой не обръщаше внимание на това, докато бяха малки; никой от възрастните. После братята израснаха, уплътниха се, отрезвяха и се отдръпнаха. А когато се оплакваше на Родителя си, той само й казваше кротко: