Читать «Самите богове» онлайн - страница 40
Айзък Азимов
— Твърде голяма си, за да редееш, Дюа.
Опитваше се да не го слуша, но левият-брат все се отдръпваше и подвикваше:
— Не се прилепвай, нямам време да се занимавам с теб.
А десният-брат започна да остава твърд през цялото време, стана мрачен и мълчалив. Тогава тя не разбираше какво става, а нейният татко не можеше да й изясни положението. От време на време повтаряше, сякаш това беше научен на времето урок:
— Левите са Разсъждаващи, Дюа, десните са Родители. Те израстват по свой начин.
Не й харесваше техния начин. Те вече не бяха деца, а тя все още си оставаше малка, затова се приобщи към другите Емоционални. Всички еднакво се оплакваха от братята си. Говореха за очакващите ги триади. Разстилаха се на слънце и се хранеха. Все повече си заприличваха и всеки ден си говореха същите неща.
Започна да ги ненавижда и когато успяваше, излизаше сама, така че те я изоставиха и я нарекоха „лява-Емоционална“. (Отдавна не бе чувала този прякор, но никога не мислеше за него, без да си спомни много добре пискливите, нестройни гласове, които й го подвикваха с някаква налудничава настойчивост, защото знаеха, че й причиняват болка.)
Но Родителя й продължи да се интересува от нея, дори когато вероятно му се е струвало, че всички други й се присмиват. С присъщата си тромавост се опитваше да я предпази от другите. Понякога излизаше след нея на повърхността, макар да мразеше това, за да бъде сигурен, че тя не се излага на опасност.
Веднъж го завари да говори с един от Твърдите. За Родител беше трудно да разговаря с Твърд; макар и доста млада, вече го знаеше. Твърдите беседваха само с Разсъждаващите.
Много се изплаши и се измъкна, но не преди да чуе как нейният Родител казва:
— Грижа се добре за нея, Твърд сър.
Възможно ли беше Твърдия да е питал за нея? За чудатостта й може би? Но нейният Родител сякаш не се извиняваше. Дори каза на Твърдия за грижите си по нея. Дюа изпита някаква неясна гордост.
Но сега той я напускаше и внезапно цялата независимост, която Дюа очакваше с нетърпение, загуби привлекателните си очертания и се втвърди в острия зъбер на самотата.
— Но защо трябва да продължиш пътя си? — попита тя.
Налагаше се. Знаеше го. Рано или късно всеки трябваше да продължи пътя. Щеше да настъпи денят, в който и тя щеше да въздъхне и да каже: „Трябва да продължа пътя“.
— Но как разбираш кога се налага да продължиш пътя? Ако можеш сам да избираш, защо не предпочетеш друго време и не останеш по-дълго?
— Твоят ляв-баща реши. Триадата трябва да изпълнява всичко, което той нареди — отвърна той.
— Защо трябва да правиш, каквото нареди?
Почти не виждаше левия-баща и средната-майка. Вече не я интересуваха. От значение беше само нейният Родител, нейният татко, който стоеше пред нея, тантурест и с гладка повърхност. Не беше със закръглени очертания като Разсъждаващите или трепкащо нервен като Емоционалните и тя винаги предугаждаше какво ще каже. Почти винаги.
Беше сигурна, че ще рече: „Не мога да го обясня на малка Емоционална.“
Точно така се изрази.