Читать «Самите богове» онлайн - страница 139

— Ако те гледам…

— Ще проявиш прекален интерес и ще се смутиш. Но ако ме гледаш постоянно, ще свикнеш и няма да ме забелязваш. Погледни, ще стоя неподвижно, а ти зяпай.

— Селена — изстена Денисън, — наоколо е пълно с хора, а ти ми се подиграваш непоносимо. Моля те, продължавай да вървиш и ме остави да свикна с положението.

— Добре, но се надявам, че забелязваш как хората, които минават покрай нас, не ни поглеждат.

— Теб не те гледат. А мен ме разглеждат. Вероятно никога не са виждали толкова стар и безформен мъж.

— Вероятно не са — съгласи се Селена жизнерадостно, — но ще се наложи да свикнат.

Денисън продължи да се движи нещастен, усещаше всеки сив косъм по гърдите си и всяко потрепване на корема. Едва когато галерията се стесни и все по-малко хора минаваха край тях, започна да изпитва известно облекчение.

Сега се огледа любопитно, без да обръща като преди внимание нито на коничните гърди на Селена, нито на гладките й бедра.

— Колко сме извървели? — попита той.

— Умори ли се? — Селена се беше разкаяла. — Можехме да вземем скутер. Забравих, че идваш от Земята.

— Надявам се да го забравиш въобще. Не е ли това идеалното за всеки преселник? Не съм ни най-малко уморен. Поне не усещам никаква умора. Само ми е малко студено.

— Чисто въображение, Бен — заяви му строго Селена. — Мислиш си, че трябва да ти е студено, защото си толкова разголен. Избий си го от главата.

— Лесно е да се каже — въздъхна той. — Надявам се, че вървя добре.

— Много добре. И ще те накарам да скачаш като кенгуру.

— И да участвувам в състезания по пързаляне по склоновете на повърхността. Припомни си, че съм в умерено напреднала възраст. Но наистина, колко разстояние сме изминали?

— Смятам, че около три километра и половина.

— Господи! Колко километра са дълги коридорите?

— Опасявам се, че не зная. Коридорите с жилища са сравнително малка част от системата. Има минни коридори, геологически, индустриални, микологични… Сигурна съм, че общо са към няколкостотин километра.

— Има ли карти?

— Разбира се. Не можем да работим като слепи.

— Искам да кажа дали ти лично имаш.

— Не, нямам със себе си, но за този район не се нуждая от карта — добре го познавам. Като дете се разхождах насам. Тези коридори са стари. Повечето от новите коридори — мисля, че пробиваме от три до пет километра нови коридори годишно — са на север. И из тях в никакъв случай не бих могла да се оправя без карта. Навярно дори и с карта.

— Накъде сме се запътили?

— Обещах ти необичайна гледка — не, не съм аз, така че не го казвай — и ще я видиш. Най-необичайната мина на Луната и то напълно встрани от обикновените туристически маршрути.

— Да не би на Луната да има диаманти?

— Нещо по-добро.

Тук стените на коридорите бяха без мазилка, от сива скала, бледо, но достатъчно осветени от електролуминисцентни ивици. Температурата беше приятна, постоянна, умерена, а вентилацията толкова ефикасна, че нямаше никакво усещане за течение. Тук трудно можеше да се помисли, че само на няколко десетки метра по-нагоре се разстила повърхност, подложена последователно на изпичане и замръзване, когато Слънцето идва и си отива по своя двуседмичен път от хоризонт до хоризонт, потъва и после отново се връща.