Читать «Време за писане» онлайн - страница 7

— Виж какво, Мордекай — започнах аз, — ако искаш да те обслужат, трябва да дадеш знак. Законите за вероятностите все още не са се намесили в моя полза, което е срамота, тъй като отдавна вече е време богатият ми чичо да умре и да обезнаследи сина си в моя полза.

— Ти имаш ли богат чичо? — попита Мордекай с леко припламнал интерес.

— Не, и това прави нещата още по-несправедливи. Ще дадеш знак за пиене, нали, Мордекай?

— По дяволите — кресна ядосано той. — Нека чакат.

Не ме безпокоеше това, че те ще чакат, разбира се, но любопитството ми надделя над жаждата.

— Мордекай — продължих аз, — изглеждаш ми нещастен. Всъщност, въпреки че ти не ме видя тази сутрин, аз те видях. Ти направо пропусна едно празно такси, при това в ден, в който такситата са такава рядкост, че стойността им се равнява на теглото им в злато, а след това изруга нещо докато се качваше във второто.

Мордекай отвърна:

— Така ли? Ами уморих се от тези копелета. Таксиджиите просто ме преследват. Следват ме на върволици. Не мога дори да хвърля поглед към улицата, без някой да се отклони и да не спре. Преследват ме тумби келнери. Магазинерите отварят затворени магазини само като наближа. Всеки асансьор широко отваря врати веднага след като вляза в някоя сграда и ме чака търпеливо на който и етаж да съм. Във всяка предприемаческа кантора незабавно ме пускат да вляза и в приемната се скупчва цяло стадо от усмихнати секретарки. Дребни функционери на всякакво равнище съществуват сякаш само за да…

Вече бях успял да си поема дъх.

— Но, Мордекай — възразих аз, — това е съдба като в приказките. Законите за вероятностите…

Онова, което той предложи на Законите за вероятностите да направят, бе съвсем невъзможно, разбира се, тъй като те са абстракции без телесна същност.

— Но, Мордекай — опитах пак, — всичко това води до увеличаване на времето ти за писане.

— Не го увеличава — настоя той. — Изобщо не мога да пиша.

— Защо не, за бога?

— Защото загубих времето за мислене.

— Загубил си какво? — едва успях да промълвя аз.

— Цялото онова чакане, което ми се налагаше — по опашки, по улици, в кантори, — беше времето, когато мислех, когато набелязвах какво ще напиша. Това беше моето най-важно подготвително време.

— Не знаех това.

— И аз не го знаех, но сега знам.

— Мислех си, че пропиляваш цялото това време на чакане, като пушиш, проклинаш и се изяждаш от яд.

— Част от времето прекарвах така. Останалата част минаваше в мислене. А дори и времето, през което негодувах срещу несправедливостта, ми беше полезно, тъй като ми зареждаше батериите и пускаше всичките ми хормони по кръвните пътища, така че когато стигах до пишещата машина, оставях цялото ми напрежение да се излее в едно велико и силно чукане по клавишите. Мисленето подхранваше интелектуалната ми мотивация, а гневът подхранваше емоционалната. Съчетани в едно, те даваха като резултат огромни тухли първокачествени произведения, излети от тъмните и адски огньове на душата ми. А сега какво имам? Гледай!

Той лекичко щракна с пръсти и незабавно на ръка разстояние се озова страхотна, несравнима госпожица, която изчурулика: „Мога ли да ви услужа, сър?“