Читать «Време за писане» онлайн - страница 5

Седмица по-късно отново обядвах с Мордекай. Той изглеждаше доста възбуден, докато оставяше палтото си, и когато дойде на масата, където го чаках търпеливо с питие в ръка, той се усмихна лъчезарно:

— Джордж, каква необикновена седмица преживях!

Той вдигна ръка, без да поглежда, и не беше учуден ни най-малко, когато в нея бе поставен листът с менюто. Имай предвид, че това беше ресторант, в който келнерите — надута и високомерна паплач — не даваха листа с менюто без молба в три екземпляра, преподписана от управителя.

— Джордж, всичко върви като по часовник — кимна Мордекай.

Аз потиснах усмивката си.

— Така ли?

— Щом вляза в банка, очаква ме свободно гише с усмихнат касиер. Щом вляза в поща, очаква ме свободно гише и — предполагам, че наистина не очакваш един пощенски служител да се усмихва, но поне регистрира писмото ми без никакво бавене. Автобусите пристигат веднага, след като се появя, а във вчерашния пиков момент тъкмо да вдигна ръка и таксито вече спираше пред мен. При това такси с брояч. Когато помолих да ме закара до ъгъла на Пето и Четиридесет и девето авеню, оказа се, че той като по чудо познава улиците на града и ме закара точно там. И дори говореше английски. Какво би желал да хапнеш, Джордж?

Един поглед върху листа с менюто ми беше достатъчен. Явно той беше така подреден, че дори и аз да не отнемам време на Мордекай. След това той остави листа настрана и започна да поръчва много бързо. Забелязах, че дори не погледна дали има келнер до него или не. Вече беше свикнал да приема, че би трябвало да има.

И наистина не сгреши.

Келнерът потри ръце, поклони се и започна да сервира ястията пъргаво, грациозно и бързо.

Аз подех:

— Ти явно имаш страхотен късмет, Мордекай, приятелю. Как си обясняваш това?

Трябва да призная, че ми мина през ум да му дам да разбере, че държи всичко това на мен. В края на краищата, ако знаеше, нямаше ли да ме обсипе със злато или, в тези долни времена, с ценни хартийки?

— Много просто — започна той, като подпъхна салфетката под яката на ризата си и сграбчи в смъртоносна схватка ножа и вилицата. При всичките си добродетели Мордекай не беше от хората, които се хранят изискано. — Това изобщо не е късмет. Това е неизбежният резултат от работата на късмета.

— На късмета? — възмутено възкликнах аз.

— Разбира се — отговори Мордекай. — Прекарал съм целия си живот, понасяйки най-ужасните последици от неприятни закъснения, които светът някога е виждал, и според Законите на късмета невървенето трябва да спре. Отсега нататък това ще продължи до края на живота ми. Надявам се да е така. Уверен съм. Всичко се балансира.

Той се наведе и ме потупа по гърдите по най-неприятен начин.

— Зависими сме от баланса. Не можеш да нарушаваш законите за вероятностите.

Целият обяд премина съпроводен с поучителната му лекция за теорията на вероятностите, които, сигурен съм, той познаваше толкова малко, колкото и ти.

Накрая го попитах:

— Сигурно сега имаш повече време за писане?

— Сигурно — съгласи се той. — Предполагам, че времето ми за писане сега се е увеличило с двадесет процента.