Читать «Време за писане» онлайн
Айзък Азимов
Айзък Азимов
Време за писане
— Навремето познавах един, който малко приличаше на теб — каза Джордж.
Седяхме до прозореца на малък ресторант, където обядвахме, а Джордж замислено гледаше навън.
— Това е невероятно — отговорих аз. — Винаги съм мислил, че съм уникален.
— Ти наистина си уникален — успокои ме Джордж. — Човекът, за когото ти говоря, бе само малко като теб. В способността си да драскаш, да драскаш, да драскаш, без изобщо да си ангажираш мозъка, ти си уникален.
— В действителност — поясних аз — използвам компютърен „обработвач“ на думите.
— Аз пък използвам думата „драскач“ — високомерно отговори Джордж, — както метафорично би я разбрал истинският писател.
Той замълча, надвесен над шоколадовия си мус, и въздъхна драматично.
Познавах тази въздишка.
— Каниш се да ми разкажеш някоя от фантастичните си измислици за Азазел, нали, Джордж?
Той ме изгледа с укор.
— Ти от толкова време и така нескопосно разказваш собствените си фантасмагории, че не можеш да разпознаеш звъна на истината, когато го чуеш. Но няма значение. Историята е прекалено тъжна, за да ти я разказвам.
— Но все пак ще я разкажеш, нали?
Джордж отново въздъхна.
— Ей онази автобусна спирка — започна Джордж — ми напомня за Мордекай Симс, който си осигуряваше прилична прехрана, изписвайки с различни глупости тонове хартия. Не толкова много, колкото ти, разбира се, и не толкова глупости, затова казвам, че той малко приличаше на теб. За да бъда справедлив, трябва да кажа, че понякога попрочитам нещичко, написано от него, и го намирам за доста прилично. Без да искам да наранявам достойнството ти, ти никога не си достигал такова равнище, поне ако съдя по отзивите на другите, тъй като аз никога не съм падал толкова низко, че да те чета.
Мордекай беше различен от теб и в друго отношение — той бе ужасно припрян. Погледни се в огледалото отсреща, ако нямаш нищо против да видиш на какво приличаш, как безгрижно си се разположил, едната ръка облегната на стола, а ти самият толкова си се отпуснал, та чак изглеждаш безформен. Като те гледа, човек никога не би помислил, че нямаш никакви притеснения дали дневната ти норма за писане на глупости ще бъде изпълнена.
Мордекай не беше такъв. Той винаги мислеше за крайните срокове, които непрекъснато се опасяваше, че няма да спази. По това време аз обядвах с него всеки четвъртък и със своето бърборене той имаше склонност да превръща преживяването в ужасно изпитание.
— Трябва да пусна това в пощата най-късно до утре сутринта — казваше той, — а преди това трябва малко да преработя едно друго нещо и просто нямам време. Къде, по дяволите, се бави сметката? Защо не идва тоя келнер? Какво правят в кухнята? Състезават се по плуване в яхнията ли?
Той винаги бе особено нетърпелив за сметката и аз всеки път се тревожех да не би да скочи и да ме остави да се оправям сам. В името на справедливостта трябва да отбележа, че това никога не се е случвало, но опасението, че би могло да се случи, направо ми разваляше апетита.
Или погледни към автобусната спирка отсреща. Наблюдавам я от петнайсет минути. Никакъв автобус не е минавал, а днес е ветровит ден и студът просто щипе. Онова, което виждаме, са вдигнати яки, ръце, пъхнати в джобовете, червени или сини носове, крака, потропващи, за да се стоплят. Онова, което не виждаме, е каквото и да било недоволство в редиците, нито гневно размахвани към небето юмруци. Всички чакащи са докарани до пасивност от несправедливостите на живота.
