Читать «Време за писане» онлайн - страница 8

Разбира се, че можеше, но Мордекай, изпълнен с печал, просто поръча по едно питие на двама ни.

— Аз си мислех — продължи той, — че е само въпрос на свикване, но сега знам, че свикването е невъзможно.

— Можеш да откажеш да се възползваш от това, което ти е предложено.

— Мога ли? Ти си ме видял тази сутрин. Ако откажа на едно такси, това означава, че ще дойде следващото. Мога да отказвам петдесет пъти и отново ще има едно, което да ме чака на петдесет и първия път. Те ме съсипват.

— Добре тогава. Защо просто не си отделиш час-два всеки ден за мислене сред уюта на кабинета си?

— Така, нали! В уюта на кабинета! Аз мога да мисля добре само когато пристъпвам от крак на крак на уличния ъгъл или седя на твърдия стол в някоя чакалня, или умирам от глад в някоя трапезария, където не сервират. Имам нужда от подтика на гнева.

— Но сега не си ли разгневен?

— Не е същото. Човек може да се гневи на несправедливостта, а как би могъл да се гневиш на някого, който е твърде любезен и загрижен към теб, безчувствения негодник? Сега не съм разгневен, просто съм тъжен, а когато съм тъжен, изобщо не мога да пиша.

Прекарахме най-нещастния „Щастлив час“, който някога съм имал.

— Кълна ти се, Джордж — каза Мордекай, — струва ми се, че съм прокълнат. Мисля си, че някоя зла орисница, ядосана, че не е била поканена на моето кръщене, е измислила нещо по-ужасно от това да те бавят навсякъде. Тя е измислила проклятието на тоталното откликване на желанията ми.

Една немъжка сълза се насъбра в очите ми при гледката на неговото нещастие, при мисълта, че самият аз бях злата орисница, за която говореше Мордекай, и че по някакъв начин той би могъл да разкрие това. В крайна сметка, ако това се случеше, в отчаянието си той би могъл да се самоубие или, дори още по-лошо, да убие мен.

Пълният ужас настъпи след това. Като поиска сметката и, разбира се, я получи на часа. Мордекай я погледна с помътнял поглед, бутна я към мен и изрече с глух, режещ глас:

— Ето, плати я ти. Аз си отивам.

Платих. Имах ли някакъв избор? Но това остави рана, която се обажда във влажните дни. Все пак, честно ли е да съкратя живота на Слънцето с два и половина милиона години и след това да плащам пиенето? Това справедливо ли е?

Никога вече не видях Мордекай. По някое време чух, че бил напуснал страната и скитал някъде по южните морета.

Не знам какво точно прави един скитник по южните острови, но предполагам, че не е нещо особено здравословно. Обаче съм напълно сигурен, че ако застане на брега и му се доще вълна, тя незабавно ще дойде.

Сметката ни вече бе донесена от един ухилен подлизурко и лежеше на масата помежду ни, а Джордж, както обикновено, не й обръщаше внимание.

— Джордж, нали не възнамеряваш да караш Азазел да прави нещо за мен?

— Не, наистина — отвърна Джордж. — За нещастие, драги, ти не си от хората, за които човек се сеща, когато иска да прави добрини.

— Значи няма да направиш нищо за мен?

— Нищичко.

— Добре — отдъхнах си аз. — Тогава аз ще платя сметката.