Читать «Препускане в снега» онлайн - страница 5

Септимус шумно се вайкаше и обяви война на цялата вселена за това, че не му е спестила тази подла обида.

Но за мен нещата се развиваха божествено — а и за него щяха да бъдат, само ако знаеше каква е работата. Казах му:

— Не се страхувай, Септимус. Сега е моментът да разбереш, че снегът не е страшен за теб. — Аз търпеливо му обясних ситуацията в пълни подробности.

Очаквах първата му реакция да бъде обидно недоверие, но вместо това той отправи няколко напълно ненужни забележки за състоянието на умствените ми способности.

Все пак имах на разположение цели месеци, за да разработя стратегията си. Затова казах:

— Може би си се питал как си изкарвам прехраната. Няма да се изненадаш, че съм бил толкова сдържан досега, като ти кажа, че аз съм ключова фигура в една правителствена програма за изследване на антигравитацията. Не мога да ти съобщя повече, освен че ти си един безценен участник с опит и страшно много ще помогнеш за напредването на програмата. Тя е от изключително значение за националната ни сигурност.

Аз тихичко изтананиках няколко такта от националния химн, докато той ме зяпаше с широко отворени от изумление очи.

— Сериозно ли говориш?

— Бих ли си играл с истината? — запитах аз на свой ред и, рискувайки да ми бъде възразено, добавих: — или пък ЦРУ?

Той се хвана на въдицата, завладян от атмосферата на естествената правдоподобност, която лъха от всичките ми думи.

— Какво се очаква от мен?

— Земята е покрита само от петнайсет сантиметра сняг. Представи си, че си безтегловен и стъпи на него.

— Трябва само да си го представя, така ли?

— Това е единственото условие, за да стане възможен експериментът.

— Ще си намокря краката.

— Ами обуй си високите ботуши тогава — отвърнах саркастично.

Той се поколеба, но после извади и надяна високите ботуши. Тази открита проява на недоверие към думите ми ме нарани дълбоко. Остави това, ами си навлече и дебело кожено палто и още по-дебела кожена шапка.

— Ако си готов? — започнах аз хладно.

— Не съм! — прекъсна ме той.

Отворих вратата и Септимус пристъпи навън. По покритата веранда нямаше сняг, но веднага щом като излезе на стъпалата, те като че ли се изплъзнаха под краката му. Той се вкопчи отчаяно в перилата.

Някак си успя да стигне до края на късото стълбище и се опита да се изправи, но нещо не се получаваше или поне не стана по начина, по който смяташе да го направи. Той продължи да се плъзга още метър-два, като цепеше въздуха с ръце и крака. После се приземи по гръб и продължи да се пързаля надолу, докато прелетя покрай едно младо дръвче и инстинктивно обви с ръце ствола му. Завъртя се около него три-четири пъти и най-после спря.

— Що за хлъзгав сняг е това! — изкрещя Септимус, а гласът му трепереше от възмущение.

Трябва да призная, че независимо от упованието си в Азазел бях застинал в безкрайна изненада. Септимус не бе оставил никакви отпечатъци от стъпки, а пързалящото му се тяло дори не бе изписало чертичка по снега, да не говорим за улей или бразда.

— Когато си върху снега, ти нямаш никаква тежест — обясних аз.