Читать «Препускане в снега» онлайн - страница 10

Станало така, че в една ярка, мразовита утрин, докато Септимус хъркал дебелашки, госпожица Гъм се събудила, облякла банския си костюм, увила се в кадифен халат, обула гуменки и поела по снежната пътека към езерото. Повърхността му била леко заледена, но отдолу водата прозирала примамливо. Госпожицата свалила халата и гуменките и се хвърлила през глава в ледената вода, като показала, както личало, всички признаци на голямо удоволствие.

Не след дълго Септимус се събудил и с безпогрешния инстинкт на влюбен веднага разбрал, че обичаната му Мерседес не е в къщата. Обходил я нагоре-надолу, като зовял името й. Намерил дрехите и другите й вещи в стаята и разбрал, че не е отпътувала тайно за града (защото това била първата странна мисъл, която го споходила). Сигурно била навън.

Бързо надянал чифт ботуши върху босите си крака и надянал най-дебелото си палто над пижамата. Така екипиран се втурнал навън, продължавайки да я вика.

Естествено госпожица Гъм го чула и размахала буйно ръце като крещяла:

— Тук съм, Сеп, тук съм!

Това, което се случило после, ще ви предам с думите на самия Септимус. Ето какво разказа той:

— Стори ми се, че вика: „Помощ, помощ, помощ!“ Стигнах до логичното заключение, че любимата ми се е осмелила да тръгне по леда в момент на лудост и е паднала в езерото. Как би могло да ми дойде на ум, че доброволно ще се хвърли в ледените води? — След кратка пауза продължи:

— Толкова голяма бе любовта ми към нея, Джордж, че моментално реших да предизвикам водата, която обикновено малодушно избягвам — особено ледено студената, и да й се притека на помощ. Е, може би не моментално, но честно казано след не повече от две, или в краен случай три минути на размисъл. След това изкрещях: „Идвам обична, единствена моя! Дръж главата си над водата!“ — И тръгнах. Не смятах да вървя по снега. Чувствах, че няма достатъчно време. Намалявах теглото си докато тичах и след това полетях в едно великолепно пързаляне право през тънката снежна покривка, право през леда, който обрамчваше езерото, и… право във водата, което бе съпроводено с едно гръмко, атрактивно пльосване.

Както знаеш, не мога да плувам и наистина ужасно ме е страх от водата. Ботушите и палтото ме теглеха към дъното и със сигурност щях да се удавя, ако Мерседес не ме бе спасила.

Може би си мислиш, че романтиката в подвига и ни е сближила и свързала в едно цяло, но… — Септимус поклати отрицателно глава, а в очите му имаше сълзи.

— Нищо подобно. Беше бясна. „Ах ти дръвник такъв!“, пищеше тя пронизително. „Как можа да се хвърлиш във водата с палто и ботуши, а на всичкото отгоре не можеш и да плуваш! Какво, за Бога, си мислеше, че правиш? Знаеш ли колко трудно ми беше да те измъкна на брега? И така се беше паникьосал, че ме цапардоса по ченето. За малко да ме убиеш — почти ми изкърти челюстта и щяхме да се удавим и двамата. Още ме боли.“

Тя си събра багажа и си замина сърдита, а аз останах сам с наченките на нещо, което се разви бързо в много гадна настинка. Още не ми е минало съвсем. Не съм я виждал оттогава — не отговаря на писмата ми, затваря телефона, когато чуе гласа ми. Животът свърши, Джордж.