Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 264
Айзък Азимов
— Защото, сър — каза спокойно Данил, — търсех начин да се спася и продължавах с надеждата, че бих могъл да намеря такъв. И мисля, че го намерих. Вместо да заменям моя мозък с друг позитронен, което е непрактично, аз бих могъл да го слея с един човешки мозък — той не се влияе от трите закона на роботиката и не само ще увеличи собствения ми капацитет, а и ще добави още куп нови способности. Ето защо ви доведох тук.
Тривайз бе ужасeн.
— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да слееш човешки мозък със своя? Налага ли се този човешки мозък да загуби своята индивидуалност, за да можеш да постигнеш двумозъчната Гея?
— Да, сър. Това няма да ме направи безсмъртен, но сигурно ще ми позволи да живея достатъчно дълго, така че да мога да създам Галаксея.
— И заради това доведе тук мен? Независимостта ми от трите закона и чувството ми за вярна преценка да станат част от теб с цената на моята индивидуалност? Не!
— Но само преди минута вие казахте, че Галаксея е жизнено важна за добруването на човечеството…
— Дори и да е тъй, за това ще е нужно много време, а аз предпочитам да запазя индивидуалността си, докато съм жив. От друга страна, ако Галаксея бъде изградена бързо, ще последва трансформация на индивидуалност в галактически мащаб и моята собствена загуба ще представлява само част от неизмеримо по-голямата. Аз обаче никога не бих се съгласил да загубя индивидуалността си, докато останалите в Галактиката запазват своята.
— Значи е така, както си мислех — рече Данил. — Вашият мозък не би ми паснал добре, а и във всеки случай той ще е по-полезен, ако си запазите способността за независима преценка.
— Кога точно промени решението си? Ти каза, че си ме довел тук заради сливането.
— Да, и то след като използвах до последно моите силно намалели възможности. Но все пак заявих: „Ето защо ви доведох тук“, и моля да си спомните, че на стандартен галактически думата „ви“ може да се отнася както за единствено, така и за множествено число. Имах предвид всички вас.
Пелорат застина на мястото си.
— Наистина ли? Кажи ми тогава, Данил, дали един човешки мозък, който се е слял с твоя, ще сподели спомените ти за всички тези двадесет хиляди години, чак до легендарните времена?
— Положително, сър.
Историкът дълбоко си пое дъх.
— Това би оправдало едно продължило цял живот търсене и е нещо, за което аз с удоволствие бих дал моята индивидуалност. Моля те да ме удостоиш с привилегията да споделя мозъка ти.
Тривайз меко попита:
— А Блис? Помисли ли за нея?
Пелорат не се колеба повече от миг.
— Блис ще разбере — каза той. — Във всеки случай ще й е по-добре без мен… след известно време.
Данил поклати глава.
— Вашето предложение, доктор Пелорат, е много великодушно, но не мога да го приема. Мозъкът ви е стар и няма да издържи повече от две-три десетилетия, дори и да се слее с моя. Трябва ми нещо друго. Вижте! — той вдигна ръката си и рече: