Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 257

Тази тревожна мисъл обаче избледня и се удави в прилива на радост, който непрекъснато се засилваше с приближаването им към лунната повърхност. Но съветникът все пак успя да съхрани в себе си и момента на просветление, който го бе озарил в началото на тяхното плавно спускане към земния спътник.

Той, изглежда, не изпитваше никакви съмнения единствено за посоката, в която се бе устремил корабът. Сега минаваха току над върховете на полегатите хълмове и застаналият пред компютъра Тривайз нямаше нужда да прави каквото и да било. Изглеждаше тъй, сякаш и хората, и умната машина са водени от неизвестна сила, и в момента усещаха единствено огромна еуфория, защото товарът на отговорността е бил смъкнат от плещите им.

Плъзнаха се успоредно на терена към отвесна скала, която се издигаше на заплашителна височина като бариера пред тях; преграда, осветена слабо от сиянието на Земята и прожектора на „Далечната звезда“. Наближаването на неизбежния сблъсък като че ни най-малко не разтревожи Тривайз и той без никаква изненада осъзна, че част от скалата, разположена точно пред тях, пропадна и откри пролука към блеснал от изкуствено осветление коридор.

Корабът забави скоростта си — очевидно по своя собствена воля — почти до пълзене и се нагоди точно към отвора… влизането… плъзгането навътре. Проходът зад тях се затвори, а отпред се появи друг. И Звездолетът премина през него, за да се озове в една гигантска зала, която изглеждаше като издълбаната вътрешност на цяла планина.

„Далечната звезда“ спря и всички на борда му се втурнаха с нетърпение към въздушния шлюз. Никому, дори и на Тривайз, не хрумна да провери дали навън атмосферата е годна за дишане — и дали изобщо има някаква атмосфера.

Въздух обаче имаше. Ставаше за дишане и беше приятен. Те се огледаха наоколо с доволния вид на хора, които някак си са се прибрали у дома и едва след известно време забелязаха един човек, който учтиво ги изчакваше да приближат.

Беше висок и с печален израз на лицето. Косата му бе с бронзов цвят и ниско подстригана. Скулите му бяха широки, очите — светли, а облеклото му — по мода, която човек можеше да види единствено в книгите по, антична история. Колкото и жизнен и енергичен да изглеждаше, около него все пак сякаш витаеше умора. Тя не се прокрадваше през нещо конкретно, а по-скоро въздействаше като някакво непознато чувство.

Първа реагира Фалъм. Хлапето нададе висок, пронизителен писък и хукна към човека, като размахваше ръце и крещеше на пресекулки:

— Джемби!… Джемби!

Изобщо не забави бяг и щом се оказа достатъчно близо, високият мъж се приведе и я вдигна във въздуха. Фалъм обви с плач ръце около врата му и останала без дъх изхлипа:

— Джемби!

Другите приближиха по-спокойно и Тривайз бавно и отчетливо каза (дали този човек разбираше галактически?):

— Молим за извинение, господине. Детето е загубило своя пазач и отчаяно го търси. За нас е загадка как така то се насочи към вас, защото всъщност търси един робот — механично…

Мъжът заговори за пръв път. Гласът му бе по-скоро глух, отколкото музикален и в него се долавяше слаб полъх на архаичност, но той явно владееше галактически, при това — със съвършена лекота.