Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 256
Айзък Азимов
Пелорат се бе приближил и сега неспокойно застана до вратата.
— Открихме ли нещо? — попита той с леко хрипкав шепот.
Тривайз вдигна ръката си в знак за мълчание. Внимателно наблюдаваше Блис. Знаеше, че ще минат дни, преди слънчевата светлина да се завърне към тази именно точка на Луната, но освен това знаеше и че светлината няма никакво отношение към онова, което Геянката се опитваше да долови.
— Тук е — някак отнесено каза тя.
— Сигурна ли си?
— Да.
— И това е единственото място?
— Единственото, което открих. Минал ли си над всяка област от лунната повърхност?
— Над значителна част от нея.
— Е, в тази значителна част това е всичко, което съм доловила. Сега е по-силно, сякаш то също ни е забелязало, но не ми се вижда опасно. Имам чувството, че ни посреща доброжелателно.
— Сигурна ли си?
— Такова усещане имам.
— А то не може ли да фалшифицира намерението си? — попита историкът.
— Уверявам те, че бих открила подобна фалшификация.
Тривайз измърмори нещо за прекалената самоувереност, а след туй високо рече:
— Надявам се, че това, което долавяш, е интелигентност.
— Долавям силна интелигентност. Само че… — в гласа на Геянката се промъкна особена нотка.
— Само че какво?
— Шшт! Не ме безпокой. Чакай да се съсредоточа — последната дума можеше да се различи единствено по движението на устните й.
После тя заяви с лека и радостна изненада:
— Не е човешка.
— Не е човешка ли? — повтори Тривайз далеч по-учуден от нея. — Да не би пак да си имаме вземане-даване с роботи? Като на Солария?
— Не — Блис се усмихна. — Не е и съвсем роботска.
— Няма как да не е или едната, или другата.
— Да, ама има! — сега тя направо се изкикоти. — Не е човешка интелигентност и въпреки това не прилича изобщо на тази от роботите, дето съм усещала по-преди.
— Иска ми се да го видя! — Пелорат оживено закима с глава, а очите му се бяха разширили от нетърпение. — Мисля, че ще бъде вълнуващо. Нещо ново!
— Нещо ново — промърмори Тривайз, чието настроение също изведнъж се повиши. И една искра на неочаквано прозрение сякаш освети вътрешността на черепната му кутия.
100
Гмурнаха се надолу към лунната повърхност; почти ликувайки. Дори и Фалъм се бе присъединила към тяхната радост и с инфантилна невъздържаност се прегръщаше сама, сякаш вече се връщаше на Солария.
Що се отнася до Тривайз, той чувстваше как остатъкът от здрав разум му казва, че е малко странно Земята — или каквото и да бе онова нейно нещо, дето се намираше на Луната, — след като бе взела такива строги мерки да държи настрана всички изследователи, сега толкова бурно да ги привлича към себе си. Възможно ли беше и в двата случая целта да е една и съща? Дали не действаше правилото „Ако не можеш да ги накараш да те избягват, привикай ги и ги унищожи“? Нима и този път тайната щеше да остане недокосната?