Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 259
Айзък Азимов
— Нещата могат да се решат от само себе си при по-продължителен разговор — сухо отбеляза съветникът. — Ако е там въпросът, трудно ми е да повярвам, че това тук е вътрешността на Луната. Нито светлината — при тия думи той вдигна нагоре очи, защото осветлението беше точно като меката разсеяна слънчева светлина, макар на небето да не се виждаше никакво слънце, а и, честно казано, не се забелязваше никакво небе, — нито гравитацията изглеждат правдоподобни. Този свят би трябвало да има повърхностна гравитация, по-малка от 0,2 g.
— Всъщност, сър, естествената гравитация на повърхността би била 0,15 g. Тя обаче е изменена от същите сили, които на вашия кораб ви дават усещането за нормално притегляне, дори и да се намирате в състояние на свободно падане или под ускорение. Другите енергийни нужди, включително светлината, също се удовлетворяват по гравитационен път, при все че когато е удобно, използваме и самата слънчева енергия. Материалните ни потребности се поемат от лунната почва, като се изключат леките елементи — водород, въглерод и азот — които Луната не притежава. Задоволяваме ги, като от време на време улавяме по някоя комета. Една такава плячка на век е повече от достатъчна за посрещането на нуждите ни.
— Доколкото разбирам, Земята не може да се използва като източник на продоволствия.
— За нещастие е точно тъй, сър. Нашите позитронни мозъци са също толкова чувствителни към радиацията, както и човешките протеини.
— Употребяваш множествено число, а това имение изглежда голямо, красиво и изпипано — поне на пръв поглед. Значи тук живеят и други… Хора? Роботи?
— Да, сър. На Луната имаме пълен екологичен цикъл и огромни и сложни кухини, в които процъфтява животът. Всички интелигентни същества обаче са роботи — къде повече, къде по-малко прилични на мен. Вие обаче няма да видите никого от тях. Що се отнася до имението, единственият му ползвател съм аз и то е изградено като точно копие на онова, в което живеех преди двадесет хиляди години.
— И което ти си спомняш с подробности, нали?
— Съвършени, сър. Аз бях произведен и съществувах за известно време — колко кратко ми се вижда то сега! — на космонитския свят Аврора.
— Онази планета със… — Тривайз млъкна.
— Да, сър. Онази планета с кучетата.
— Значи знаеш за тях?
— Да, сър.
— Но как си дошъл тук, след като първоначално си живял на Аврора?
— Дойдох в самото начало на заселването на Галактиката, за да предотвратя създаването на радиоактивна Земя. С мен имаше и друг робот на име Жискар, който умееше да чувства и коригира умовете.
— Като Блис?
— Да, сър. В известен смисъл ние се провалихме и Жискар престана да функционира. Преди да се случи това обаче, той успя да ми предаде своя талант и остави на мен да се грижа за Галактиката и в частност за Земята.
— Защо в частност за Земята?
— Донякъде заради един човек на име Илайджа Бейли. Един земянин…
Пелорат възбудено се намеси:
— Голан, той е културният герой, за когото преди известно време ти споменах!
— Културен герой ли, сър?
— Доктор Пелорат има предвид — обясни Тривайз, — че е личност, на която са били приписани много неща и която представлява сплав от множество действително съществували хора, ако не е съвършено измислена.