Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 255

— Обитаема ли е тази твоя Луна?

— На повърхността — не, но не е и радиоактивна, изобщо не е радиоактивна, така че е възможно и да не е абсолютно необитаема. Всъщност не е изключено тя дори да бъка от живот — но под повърхността. И, разбира се, щом се приближим достатъчно, ще можеш да ни кажеш дали това е така.

Блис сви рамене.

— Ще опитам… Само че какво те накара изведнъж да се сетиш да изследваш спътника?

— Нещо, което Фалъм направи, когато бе поела управлението.

Геянката поизчака, сякаш очакваше да чуе още, и пак сви рамене.

— Каквото и да е било то, подозирам, че нямаше да получиш вдъхновение, ако бе последвал собствения си порив и я беше убил.

— Блис, не съм имал никакво намерение да я убивам.

Тя махна с ръка.

— Добре. Така да бъде. Сега към Луната ли отиваме?

— Да. Като предпазна мярка не се движим особено бързо, но ако всичко върви гладко, след тридесет часа ще бъдем в непосредствена близост до нея.

99

Луната представляваше пустош. Тривайз наблюдаваше как под тях се носи яркоосветената й от дневната светлина част. Нижеше се монотонна панорама от кратерни пръстени и планински области, и от черни на фона на огрените от слънцето части сенки. Долавяха се отделни слаби изменения в цвета на почвата и тук-там се мярваше по някоя по-просторна равнина, осеяна от малки кратери.

С приближаването на нощната страна сенките станаха по-дълги и накрая се сляха в едно. За известно време върховете проблясваха на слънцето като тлъсти звезди, надминаващи с блясъка си своите събратя в небето. Сетне изчезнаха, заместени от по-слабата светлина на Земята — голяма синкавобяла сфера, осветена малка повече от половината. Накрая корабът надбяга и нея, потънала зад хоризонта, и долу остана единствено несмекчаваната от нищо чернота, а отгоре — ситното пъстрило от звезди, което обаче за израсналия на беззвездния Терминус Тривайз само по себе си бе истинско чудо.

После отпред се появиха нови ярки точки — първо една-две, след туй и други — и започнаха да набъбват, докато не се сляха и те, преди да пресекат границата с осветената дневна част. Слънцето изгря с пъклено великолепие, така че екранът моментално се отмести от него и поляризира блясъка на повърхността под тях.

Тривайз ясно разбираше, че е безполезно да се надява да открие някаква пролука към населената вътрешност (ако тя наистина съществуваше) чрез просто оглеждане на този действително огромен спътник.

Обърна се към Блис, която седеше до него. Тя не гледаше екрана; държеше очите си затворени. Изглеждаше по-скоро като че се е строполила в креслото, а не седи в него.

Чудейки се дали не е заспала, Тривайз меко попита:

— Откри ли още нещо?

Геянката едва-едва поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Само оная слаба струйка. По-добре ме закарай обратно там. Знаеш ли къде е?

— Компютърът знае.

Все едно, че се прицелваха в мишена — клатушкаха се насам-натам, докато не откриха целта си. Въпросната област бе все още навътре в нощната част и като се изключи това, че Земята светеше доста ниско над хоризонта и придаваше на повърхността призрачен пепелен отблясък, не можеше да се различи каквото и да било, въпреки че осветлението в пилотската кабина беше изгасено, за да виждат по-добре.