Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 184
Айзък Азимов
— Аз наистина съм ти благодарен — каза леко объркан Гендибал, — но трябва да разбереш, че няма никаква опасност. Мога да се справя с цяла армия от обикновени хора. Всеки учен го умее — особено по-важните, — а нали ти казах, че съм най-добрият от всички. Никой в Галактиката не може да ми устои.
— Щом така казваш, учителю, съм сигурна в това.
— Така казвам. Е, сега боиш ли се за мен?
— Не, учителю, като се изключи… Само нашите учени ли могат да четат умове? Няма ли други учени от Други места, които да ти се противопоставят?
За момент Гендибал бе зашеметен. Жената притежаваше изумителна проницателност.
Необходимо бе да излъже и той каза:
— Няма.
— Но на небето са толкова много звезди. Веднъж се опитах да ги преброя и не можах. Ако световете с хора са тъй многобройни, колкото са звездите, няма ли някои от тях да са с учени? Искам да кажа, освен учените от нашия собствен свят?
— Не.
— Ами ако има?
— Тогава няма да са силни като мен.
— Ами ако те се нахвърлят върху теб, преди да се усетиш?
— Не могат да го направят. Щом наближи някой чужд учен, аз веднага ще разбера. Много преди той да може да ми стори нещо лошо.
— Ще успееш ли да избягаш?
— Няма защо да бягам. Обаче — предвиди нейното възражение, — ако все пак ми се наложи, веднага ще отида в нов кораб — по-добър от всеки друг в Галактиката. Те няма да могат да ме стигнат.
— А няма ли да променят мислите ти и да те накарат да останеш?
— Не.
— Те може да са много. Ти си сам-самичък.
— Веднага щом дойдат, още преди да могат да си представят, че е възможно, аз ще съм разбрал, че са там и ще се махна. Тогава целият наш свят от учени ще се изправи срещу тях и те няма да издържат. И това им е съвсем ясно, така че няма да се осмелят да ми сторят нищо. Всъщност те няма да поискат аз въобще да разбера за тях.
— Понеже си много по-добър ли? — попита Нови със засияло от неуверена гордост лице.
Гендибал не устоя. В демянката имаше такава вродена интелигентност и схватливост, че беше истинско удоволствие да бъде с нея. Онова сладкогласно чудовище, говорителката Делора Деларми, му бе направила невероятна услуга, когато му натресе тази фермерка на главата.
Той каза:
— Не, Нови, не понеже съм по-добър от тях, макар че и то е вярно. А понеже ти си с мен.
— Аз?
— Точно така, Нови. Сети ли се за това?
— Не, учителю — рече тя удивена. — Какво мога да направя аз?
— Твоят ум… — и той веднага вдигна предупреждаващо ръката си. — Не ти чета мислите. Просто виждам очертанията на ума ти, а те са много гладки, необикновено гладки.
Нови постави ръка на челото си.
— Защото съм неука ли, учителю? Защото съм толкоз глупава ли?
— Не, мила — дори не забеляза как се бе обърнал към нея. — Защото ти си честна и в теб няма коварство; защото си откровена и говориш това, което мислиш; защото сърцето ти е горещо и… и други неща. Ако някои чужди учени изпратят нещо, което да докосне нашите умове — твоя и моя, — поради гладкостта на съзнанието ти докосването ще се забележи веднага. Аз ще го усетя, още преди да съм усетил докосването до моя собствен ум, и тогава ще имам време за противодействаща стратегия: тоест — да отбия нападението.