Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 183

— Да?

— Аз мога да чета мисли по-добре от теб. Това се научават да правят учените, а аз съм много добър учен.

Очите на Нови се разшириха и ръката й се измъкна от неговата. Тя като че затаи дъх.

— Ти можеш да четеш мислите ми?

Гендибал бързо вдигна пръст.

— Не го правя, Нови. Аз не чета твоите мисли, освен когато трябва. Аз не ги чета.

(Беше му ясно, че лъже. Невъзможно бе да си със Сура Нови и да не разбираш поне общата насока на някои от мислите й. За това нямаше нужда да си от Втората фондация. Гендибал усети, че е на границата да се изчерви. Макар че беше ласкателно дори от страна на една демянка… И все пак тя трябваше да бъде успокоена отново — просто от човещина…)

Той каза:

— Аз мога също и да променя начина, по който мислят хората. Мога да накарам хората да усещат болка. Мога…

Нови поклати недоверчиво глава.

— Как ще направиш всичко туй, учителю? Рафирант…

— Забрави за Рафирант — сопна се Гендибал. — Бих могъл да го спра за миг. Бих могъл да го поваля на земята. Бих могъл да накарам всички демяни…

Той внезапно спря и с неудобство усети, че се е хвалел, опитвайки се да впечатли тази провинциална жена. А тя продължаваше да поклаща глава.

— Учителю — рече, — ти искаш да направиш да не се боя, но аз не се боя освен заради теб, така че няма нужда. Зная, че си голям учен и можеш да накараш този кораб да лети през космоса, където никой човек може да стори нещо друго — искам да кажа, не може да стори нищо друго, освен да се изгуби. Използваш машини, които не разбирам, и всеки демянин не би могъл да разбере. Само че няма защо да ми говориш за тези умствени сили, дето положително не могат да са така, защото всички работи, които казваш, че би могъл да направиш на Рафирант, ти не ги направи, макар да беше в опасност.

Гендибал стисна устни. Остави нещата така, помисли си. Щом жената настоява, че не се бои за себе си, остави ги така. Само че не искаше тя да го мисли за слабак и хвалипръцко. Просто не искаше.

— Не направих нищо на Рафирант — каза той, — понеже не исках да му направя. Ние, учените, не трябва никога да правим каквото и да е на демяните. Ние сме гости на вашия свят. Разбираш ли?

— Вие сте наши господари. Това е, дето ние винаги го казваме.

За момент Гендибал се отклони от мислите си.

— Тогава как така този Рафирант ме нападна?

— Не знам — простичко рече тя. — Не мисля, че и той знае. Трябва да е бил умоотклонен — ъ-ъ-ъ, полудял.

Гендибал изсумтя.

— Във всеки случай ние не причиняваме зло на демяните. Ако бях принуден да го спра, като… го нараня, другите учени можеха да си помислят лошо за мен и вероятно щях да загубя мястото си. Но за да не бъда лошо наранен, сигурно щеше да ми се наложи да се отнеса зле с него — макар и малко, колкото е възможно по-малко.

Нови оклюма.

— Значи не е имало нужда аз да се втурна между вас като голяма глупачка.

— Ти постъпи съвсем правилно — рече Гендибал. — Току-що казах, че нямаше да направя добре, ако го бях наранил. Ти го спря и то съвсем успешно. Аз съм благодарен.

Тя пак се усмихна блажено.

— Аха, разбирам защо беше така добър към мен.