Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 181

Кодел въздъхна.

— Добре тогава, ако наистина сте решили така, аз ще ви подкрепям колкото мога и напълно лоялно.

— Прекрасно. Предупреждавам те още веднъж, че най-добре ще е да си го казал от все сърце. Е, Лионо, като имаш това предвид, хайде да тръгваме към Гея. Напред!

XV. ГЕЯ-С

58

Сура Нови влезе в командното помещение на малкия и доста старомоден кораб, който с тромави скокове носеше нея и Стор Гендибал през парсеците.

Очевидно идваше от компактното хигиенно помещение, където различни масла, топъл въздух и минимално количество вода бяха освежили тялото й. Бе се увила в една роба и с отчаяна скромност я притискаше плътно към себе си. Косата й бе суха, но чорлава.

— Учителю? — промълви тя.

Гендибал вдигна очи от картите и компютъра си.

— Да, Нови?

— Аз бъдеш обременена скръбно… — млъкна, а сетне бавно произнесе: — Много съжалявам, че те безпокоя, учителю — и тук отново поизтърва граматиката, — но аз бъдеш загубено-измъчена за моите дрехи.

— Твоите дрехи? — Гендибал я изгледа неразбиращо за момент, а после скочи на крака, обзет от неудобство. — Нови, забравил съм. Имаха нужда от почистване и сега са в пералната кошница. Те са изпрани, изсушени и сгънати — напълно готови. Трябваше да ги извадя и да ги оставя така, че веднага да ги видиш. Забравил съм.

— Не исках да… да… — тя сведе очи към краката си — да те оскърбя.

— Не си ме оскърбила — приветливо рече Гендибал. — Слушай, обещавам ти, че когато всичко туй мине, ще се погрижа да разполагаш с много дрехи — нови и по последната мода. Тръгнахме много бързо и изобщо не ми хрумна да взема резервни, но в края на краищата, Нови, тук сме само двамата и ще бъдем известно време твърде натясно, така че няма нужда да се… тревожиш толкова… заради… — той махна неопределено с ръка, понеже изведнъж съзря ужасения й поглед и си помисли: „Е, все пак тя е просто една селянка и си има собствени схващания; вероятно не би възразила на каквито и да е непристойности, стига да е облечена.“

Сетне се засрами от самия себе си и се почувства щастлив, че Нови не е „учен“, който може да долови мислите му.

— Да ти донеса ли дрехите? — попита я той.

— О, не, учителю. За теб туй не е… Аз зная къде са.

Малко по-късно я видя прилично облечена и със сресана коса. Край нея продължаваше да витае атмосфера на неудобство.

— Срам ме е, учителю, че се държах така неподобава… що. Трябваше да ги намеря сама.

— Няма нищо — рече Гендибал. — Ти напредваш много добре с галактическия, Нови. Много бързо усвояваш езика на учените.

Тя изведнъж се усмихна. Зъбите й бяха малко неравни, но това едва ли можеше да скрие как от похвалата лицето й просветля и стана почти очарователно. Гендибал си помисли, че май точно това е причината да му е почти приятно да я хвали.

— Когато се върна у дома, демяните ще смятат лошо за мен — рече тя. — Те ще казват, че аз бъдеш… съм думорежец. Така наричат хората, които говорят… странно. Не ги обичат такива.

— Съмнявам се, че ще се върнеш при демяните, Нови — отвърна Гендибал. — Сигурен съм, че за теб ще продължава да има място в комплекса с учените, дори когато това свърши.