Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 132

С напрегнат глас Компор каза:

— Ако ти се иска да ме удариш, направи го. Няма дори да се защитя, разбираш ли? Давай, удари ме — само че ме изслушай!

— Тогава почвай да говориш. Ще послушам малко.

— Първо на първо, Голан…

— Моля, наричайте ме Тривайз. С вас не сме на ти, още повече пък на малки имена.

— Първо на първо, Тривайз, вие свършихте прекалено добра работа и ме накарахте да се убедя в правотата на вашите възгледи…

— Това явно е било добре прикрито. Бих се заклел, че се забавлявахте с мен.

— Опитах се да си давам вид, че се забавлявам, за да скрия от себе си факта, че вие ужасно ме объркахте. Слушай, не мога така. Хайде да седнем там, до стената. Макар мястото да е празно, все пак някой би могъл да влезе, а не мисля, че трябва да предизвикваме излишни подозрения.

Тримата мъже бавно закрачиха през просторното помещение. Компор отново започна да се усмихва колебливо, но гледаше да бъде на безопасно разстояние от Тривайз.

Всеки се настани на стол, който поддаде под теглото му и после се самооформи по очертанията на хълбоците и задните части. Пелорат явно бе изненадан и понечи да стане.

— Отпуснете се, професоре — рече Компор. — Аз вече го изпробвах. В някои отношения те са по-напред от нас. Това е свят, който вярва в малките удобства.

Обърна се към Тривайз, като прехвърли ръка през облегалката на стола и, възвърнал непосредственото си държане, каза:

— Ти ме обърка. Накара ме да почувствам, че Втората фондация наистина съществува, а това ужасно ме разстрои. Помисли само какви последици би могло да има то. Не беше ли твърде вероятно по някакъв начин да се справят с теб? Да те отстранят като заплаха? И ако аз бях се държал, сякаш съм ти повярвал, можеше и мен да отстранят. Разбираш ли моята гледна точка?

— Разбирам, че говори един страхливец.

— Каква полза щеше да има да приличам на храбрец от романите? — спокойно попита Компор, ала зениците му се разшириха от негодувание. — Можем ли ние с теб да попречим на една организация, която е в състояние да моделира нашите умове и емоции? Единственият начин да се борим ефикасно би бил — поне като за начало — да крием онова, което знаем.

— Значи ти го скри и се почувства в безопасност? Само че не го скри от кмет Бранно, нали? Доста си рискувал с нея.

— Да! Но реших, че си струва. Разговорите между мен и теб не можеха да доведат до нищо повече от това да се окажем ментално контролирани — или пък нашите спомени да бъдат изтрити едновременно. От друга страна, ако кажех на кмета… нали знаеш, тя добре познаваше баща ми. Баща ми и аз сме имигранти от Смирно, а кмет Бранно има баба, която…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Тривайз, — можеш да проследиш рода си и още няколко поколения по-назад, чак до сектор Сириус. Ти го разправяше на всички, които познаваш. Продължавай, Компор!

— Е, тя бе склонна да ме изслуша. Ако можех чрез твоите аргументи да я убедя, че опасност има, Федерацията сигурно щеше да предприеме нещо. Ние не сме толкова безпомощни, колкото сме били по времето на Мулето, и — в най-лошия случай — това опасно знание би се разпространило по-нашироко, което значи, че нямаше да бъдем в толкова специфична опасност.