Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 12

— Това ли беше? — попита Тривайз.

— Това ми трябваше.

— Съвсем очевидно, онова, което ви трябва, е поредица от въпроси и отговори, които можете да представите на Терминус и на цялата фондационна Федерация, управлявана от него, за да покажете, че аз изцяло приемам легендата за Плана на Селдън. Това ще направи всяко мое евентуално по-късно отричане да изглежда като донкихотовщина или откровено безумие.

— Или дори предателство в очите на възбуденото множество, което приема Плана като жизнено важен за безопасността на Фондацията. Може би няма да бъде нужно да го оповестяваме, съветник Тривайз, ако съумеем да постигнем известно разбирателство, но окаже ли се необходимо, ще се погрижим Федерацията да го чуе.

— Такъв глупак ли сте, господине — изрече намръщено Тривайз, — че да сте абсолютно незаинтересуван от това, което наистина имам да кажа?

— Като човек съм много заинтересуван и ако дойдат подходящи времена, ще ви изслушам с интерес и може би известна доза скептицизъм. Като директор на Сигурността обаче в настоящия момент имам точно това, което исках.

— Надявам се, знаете, че то няма да е от полза за вас и за кмета.

— Много странно, но аз въобще не мисля така. Сега вие ще тръгнете. Естествено с охрана.

— Къде ще ме отведете?

Кодел само се усмихна.

— Довиждане, съветник. Вие не бяхте идеалният сътрудник, но пък и щеше да е нереалистично да го очаквам.

Той протегна ръка.

Тривайз се изправи, пренебрегвайки я. Приглади гънките на пояса си и рече:

— Просто отлагате неизбежното. И други мислят или ще започнат да мислят като мен. Ако ме затворите или убиете, само ще предизвикате удивление и, в крайна сметка, ще ускорите подобен начин на мислене. Накрая истината и аз ще победим.

Кодел дръпна ръката си и бавно поклати глава.

— Наистина, Тривайз — рече спокойно той, — вие сте глупак.

4

Още не бе настъпила полунощ, когато двама стражи дойдоха да го преместят от една, трябваше да признае, луксозна стая в щаба на Сигурността. Луксозна, но заключена. Затворническа килия, както и да я наричаш.

Тривайз бе имал четири часа за горчив размисъл, като през по-голямата част от времето бе крачил безспирно насам-натам.

Защо беше вярвал на Компор?

Защо пък не? Изглеждаше, че той се съгласява. Не, не е така. Изглеждаше толкова податлив да се съгласи. Не, не е и това. Изглеждаше толкова глупав, толкова лесно управляем, толкова без свои мисли и свое мнение, че Тривайз искаше да се възползва от шанса да го превърне в подходящ резонатор. Компор бе му помогнал да подобри и усъвършенства възгледите си. Беше се оказал полезен и Тривайз му се бе доверил не за друго, а защото изглеждаше много удобно да му се довери.

Сега обаче беше безполезно да се пита дали е трябвало да го прозре. Трябвало е очевидно да следва простата максима, че не бива да се вярва на никого.

Само че как можеш да живееш, като не вярваш на никого?

Очевидно човек трябва да живее така.

И кой би си помислил, че кмет Бранно ще има безочливостта да го изгони от Съвета — и че никой от останалите няма да помръдне, за да защити един от своите събратя? Въпреки че в душите си не бяха съгласни с Тривайз; въпреки че биха били готови да се обзаложат и на последната си капка кръв, че кмет Бранно е права; все пак те трябваше по принцип да се противопоставят на това нарушаване на техните прерогативи. Понякога я наричаха Бранно Бронза и този път наистина бе действала с металическа непреклонност…