Читать «Втората Фондация» онлайн - страница 91

Хомир изненадано изрече:

— Да — в този миг не можеше да разчита на себе си да каже нищо, освен истината.

— То е забележително семейство във Фондацията, нали?

Хомир кимна.

— На което сигурно няма да търпят да се нав… навреди.

— Да се навреди?! Не ставайте глупак, човече. Обмислям точно обратното. На колко години е?

— Четиринадесет.

— Така! Добре, нито Втората Фондация, нито самият Хари Селдън ще успеят да спрат хода на времето — момичетата да се превръщат в жени.

При тези думи той се извърна на пети и отиде до една тапицирана врата, която отвори със силен замах. После изрева:

— За какво, по дяволите, си довлякла треперещия си скелет тук?

Лейди Калия примигна и рече с приглушен глас:

— Не знаех, че има някой при теб.

— Е, има. По-късно ще си поговорим, а сега искам да видя гърба ти и побързай!

Стъпките й се отдалечиха бързо по коридора и заглъхнаха.

Стетин се върна.

— Тя е останка от междинен период, който продължи твърде дълго. Скоро ще свърши. Четиринайсет ли казахте?

Хомир се взираше в него със съвсем различен от предишния ужас.

Аркадия се стресна, когато вратата се отвори безшумно — подскочи, щом зърна с края на очите си лекото й движение. Пръстът, който я приканваше неистово, доста време не предизвика реакция, а после, сякаш в отговор на предпазливостта, която й налагаше самият вид на бледата, трепереща фигура, тя премина по пода на пръсти.

Стъпките им бяха напрегнато шумолене по коридора. Беше лейди Калия, разбира се, и по неизвестна причина нямаше нищо против да я последва. Поне от нея не се страхуваше.

А защо?

Влязоха в малка тоалетна стая, цялата в сладникаво-розово и пухеста. Лейди Калия застана с гръб до вратата.

— Това беше нашият личен вход към моята… — поде тя, — към стаята ми от неговия кабинет, нали разбирате? Неговия… кабинет!… нали разбирате! — и тя посочи с палец, сякаш дори само мисълта за него разяждаше душата й със смъртен страх. — Такъв късмет… късмет… — с размерите си зениците й сякаш бяха почернили сините й очи.

— Можете ли да ми обясните… — започна Аркадия свенливо.

Но Калия се раздвижи неистово.

— Не, Детето ми, не. Няма време. Моля те, свали си дрехите. Ще ти донеса други и няма да те познаят.

Беше в дрешника, нахвърляше безполезни труфила на купчини по пода, търсеше влудено нещо, което момиче би могло да носи, без да предизвика неканен флирт.

— Ето, това ще стане. Трябва. Имаш ли пари? Ето, вземи ги всичките… и тези — тя сваляше всичко от пръстите и ушите си. — Само си върви у дома… във Фондацията.

— А Хомир, чичо ми — запротестира Аркадия през заглушаващите я гънки на приятно миришещите и луксозни дрехи от метализирана тъкан, които й изхлузваха през главата.

— Той няма да си тръгне. Пучи ще го задържи завинаги, но ти не трябва да оставаш. О, божичко, не разбираш ли?

— Не — Аркадия си наложи да спре. — Не разбирам.

Лейди Калия вкопчи здраво една в друга ръцете си.

— Трябва да се върнеш и да предупредиш вашите хора, че ще има война. Не е ли ясно? — пълният ужас изглежда някак парадоксално бе придал яснота на мислите и думите й, което изобщо не отговаряше на същността й. — Хайде, ела!