Читать «Фондация и Империя» онлайн - страница 71

— Е, тогава вие просто ще сте оказали услуга на гражданите на Калгън, не е ли така? Не знам нищо срещу този довод.

Торън се обърна към пилотския пулт. Корабът леко се бе наклонил встрани.

Звездолетът вече се беше издигнал достатъчно над Калгън, за да извърши първия междузвезден скок, когато лицето на капитан Притчър се сгърчи в нещо като обида — нито един кораб на Мулето не се бе опитал да им попречи да тръгнат!

— Изглежда, че той ни позволява да отнесем Магнифико! — викна Торън. — Това нещо не се връзва с твоята версия, капитане!

— Освен ако нарочно иска да го вземем с нас — поправи го капитанът. — Което пък не е твърде добре за Фондацията!

Първите ултравълнови съобщения достигнаха до кораба след последния скок, когато той навлезе в неутралната зона за полети.

Между другото имаше и една едва загатната новина. По всичко изглеждаше, че някакъв военачалник лорд, неназован от досадния говорител, бе известил Фондацията за отвличането на един от неговите придворни. Това съобщение беше сбутано между спортните новини.

— Той е с една крачка пред нас във всичко! — отбеляза ледено капитан Притчър, а после замислено поясни: — Готов е да нападне Фондацията и ще използва този случай като претекст за нападението. Положението става още по-сложно за нас. Ще трябва да действаме, преди да сме напълно подготвени!

15. Психологът

Имаше основание да се твърди, че „чистата наука“ дава възможност за най-свободния начин на живот във Фондацията. В Галактиката, където господството на Фондацията все още се опираше на превъзходството й в областта на технологиите, независимо от широкото използване на физическата сила през последния век и половина, на учените се даваше истинска независимост. Те бяха нужни и го знаеха.

Също така имаше основание и за това, че Еблинг Майс (само този, който не го познаваше, прибавяше неговите титли към името му) представяше най-свободния начин на живот; който можеше да предложи „чистата“ фондацианска наука. В един свят, където науката се радваше на почит, той беше учен — с главна буква и без насмешка. Бе нужен на този свят и го знаеше.

И ставаше така, че когато другите подгъваха коляно, той отказваше да го направи, като добавяше гръмогласно, че прадедите му не са се прекланяли пред никакъв вонящ кмет и че по тяхно време кметът е бил избиран и свалян по желание. И още твърдеше, че хората, които получават някакъв пост по наследство, са идиоти по рождение.

Затова когато Еблинг Майс решеше да зарадва Индбър с аудиенция, той не изчакваше каналния ред, по който се предаваше молбата му и се връщаше благосклонният отговор. Просто — обличаше по-малко дискредитиращото го от двете си официални сака, нахлупваше накриво една странна шапка с невероятен десен, запалваше забранената пура, царствено отминаваше двамата блеещи пазачи и влизаше в двореца на кмета.

Негова светлост почувства първия признак на безпокойство, когато от градината си дочу приближаваща врява от увещания и в отговор — нечленоразделни ругатни.

Индбър полека остави греблото си, изправи се бавно и също тъй бавно се намръщи. Когато той си позволяваше ежедневната следобедна почивка от два часа, винаги слизаше в градината си, стига времето да беше хубаво. Там цветята растяха в квадрати и триъгълници, на отделни преплетени ивици в червено и жълто, с малки китки виолетки по ъглите и оградени отвсякъде с прави линии зеленина. В неговата градина никой нямаше право да го смущава — абсолютно никой!