Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 208

И двамата имаха тъмната къдрава коса и гъстите черни мустаци, които човек очакваше да види у един истински далянин. И двамата бяха кльощави, облечени с черни дрехи, които дотолкова си приличаха, че сигурно бяха униформи. На раменете и отстрани на цилиндричните им панталони имаше тънки бели ширитчета. Всеки носеше на дясната страна на гърдите си доста избелелия знак, символизиращ империята на който и да е населен свят от Галактиката — космически кораб и слънце, като в този случай в центъра на слънцето се мъдреше едно тъмно D.

Селдън моментално разбра, че двамата са от далянската служба за сигурност.

— Какво значи всичко туй? — остро попита той.

Единият мъж пристъпи напред.

— Аз съм секторен офицер Лейнъл Рус. Това е моят партньор Геборе Астинуолд.

И двамата показаха блестящите си идентификационни холокарти. Математикът не си даде труда дори да ги погледне.

— Какво искате?

Рус спокойно отвърна с въпрос:

— Вие ли сте Хари Селдън от Хеликон?

— Аз.

— А вие ли, госпожо, сте Дорс Венабили от Сина?

— Аз — кимна историчката.

— Дошъл съм да направя разследване по оплакването, че някой си Хари Селдън вчера е предизвикал размирици.

— Нищо такова не съм правил — възрази ученият.

— Нашата информация — каза Рус, като се вгледа в екрана на една малка компютърна плочка — е, че вие сте обвинили един новинар, че е имперски агент, като по този начин сте подстрекавали към размирици срещу него.

— Господин офицер — намеси се Дорс — аз бях човекът, който каза, че той е имперски агент. Имах основания да мисля така. Да изразяваш собственото си мнение положително не е престъпление. В империята съществува свобода на словото.

— Това не се отнася за мнения, които преднамерено се изразяват с цел да предизвикат размирици.

— Как можете да твърдите това, господин офицер?

В тоя момент госпожа Тайсалвър се обади с писклив гласец:

— Аз мога да го потвърдя, гу’син офицер. Жената видя, че се е насъбрала тълпа, цяла тълпа помияри, дето само гледат каква беля да направят. Нарочно каза, че онзи бил имперски агент, без да знае нищо такова, за да ги разбуни. Ясно беше, че разбира какво върши.

— Касилия — умоляващо рече съпругът й, но тя му хвърли такъв поглед, че той повече не се обади. Рус се обърна към госпожа Тайсалвър.

— Вие ли предявихте това оплакване, госпожо?

— Да. Тия двамата живеят от няколко дни тук и не правят нищо друго освен да ми създават неприятности. Поканиха хора с ниска репутация в моя апартамент и ме унизиха в очите на съседите.

— Господин офицер, незаконно ли е — попита Селдън — човек да покани чисти, тихи граждани на Дал в своята стая? Двете помещения горе са наши. Ние ги наехме и си плащаме за тях. Престъпление ли е в Дал да разговаряш с даляни, господин офицер?

— Не, не е — отвърна Рус. — Това обаче не влиза в оплакването. Какво ви е дало основания, госпожо Венабили, да предположите, че човекът, когото сте обвинили по този начин, действително е имперски агент?