Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 207

— Чудя се защо му е? Ако е толкова стар, не би могъл да я задържи дълго време.

— Кой знае, Хари? Предполагам, че това е натрапчива идея, която той ще влачи до гроба. А може и да е тръпката от играта — домогването до нея, без всъщност истински да жадува за самата власт. Вероятно ако я имаше и заемеше мястото на Демерцел или дори императорския трон, щеше да се почувства разочарован, защото битката е свършила. Разбира се, докато продължава да живее, би могъл да започне друга игра — за нейното запазване, което сто на сто ще се окаже също тъй трудно и също тъй удовлетворително.

Селдън поклати глава.

— Хрумна ми, че не би трябвало никой да иска да бъде император…

— Съгласна съм, че никой с всичкия си няма да го пожелае, обаче „имперското стремление“, както често го наричат, е като болест, която — щом те пипне веднъж — просто те лишава от здрав разум. И колкото по-близо си до поста, толкова по-лесно е да я прихванеш; с всяко издигане по стълбицата…

— Болестта се изостря все повече? Да, това ми се струва естествено. Но също така си мисля, че Трантор, като свръхогромен свят, толкова се е оплел в собствените си нужди и е тъй конфликтен в своите амбиции, че до голяма степен обуславя неспособността на императора да управлява. Защо той не го напусне и не се установи на някой по-простичък?

Дорс се разсмя.

— Ако познаваше историята, нямаше да питаш. Трантор е символ на империята по силата на хилядолетния навик. Един император, който не е в Двореца, не е император. Императорът е по-скоро място, отколкото човек.

Селдън потъна в мълчание и лицето му се напрегна. След малко събеседничката му попита:

— Хари, какво има?

— Мисля — рече той с приглушен глас. — Откакто ми разказа оная история за ръката на бедрото, ми се мяркат едни идеи, дето… Сега забележката ти, че императорът е по-скоро място, отколкото човек, като че ли закачи някаква струнка.

— Каква струнка?

Селдън поклати глава.

— Още не мога да ти кажа. Не е изключено изцяло да греша — погледът му се изостри и очите му сякаш дойдоха на фокус. — Във всеки случай трябва да слезем долу и да закусим. Закъсняваме, а не смятам, че госпожа Тайсалвър е в достатъчно добро настроение, та да ни донесе закуската тук.

— Ама че си оптимист — рече Дорс. — Аз пък мисля, че тя не е в достатъчно добро настроение, за да иска да останем — със или без закуска. Страхотно й се ще да ни разкара.

— Възможно е, но ние й плащаме.

— Подозирам, че тя вече ни мрази достатъчно, за да презре дори парите…

— Може би нейният съпруг ще се изяви като малко по-привързан, поне що се отнася до тях.

— Ако той изрече и една дума против волята на жена си, единственият човек, който ще бъде по-изненадан от мен да я чуе, сигурно ще е госпожа Тайсалвър. Добре, готова съм.

И те заслизаха по стълбата към останалата част от апартамента, за да установят, че въпросната лейди ги чака с нещо по-малко от закуска… И същевременно — с нещо далеч по-голямо.

77

Касилия Тайсалвър стоеше като глътнала бастун, с напрегната усмивка на кръглото си лице и особен блясък в очите. Съпругът й се бе облегнал унило на стената. В центъра на стаята имаше двама мъже, застанали изправени, сякаш бяха подминали с презрение възглавниците на пода.