Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 181

65

Когато Хари Селдън и Дорс Венабили останаха сами, историчката замислено попита:

— Наистина ли смяташ да видиш тая… майка?

— Обмислям го, Дорс.

— Странен човек си. Като че ли непрекъснато се хвърляш от лошо към по-лошо. Когато беше в Стрилинг, се качи на Горната страна — на пръв поглед безобидна работа — със съвсем разумна цел. Сетне в Микоген нахълта в Гнездото на старейшините — а това бе далеч по-опасно — с определено по-глупава цел. И ето че сега, в Дал, искаш да идеш на онуй място, за което тоя младеж мисли, че си е чисто самоубийство, заради нещо съвършено безсмислено.

— Интересува ме това позоваване на Земята и трябва да разбера какво се крие зад него.

Дорс въздъхна.

— Явно е легенда, на всичко отгоре — безинтересна. Съвсем рутинен случай. На различните планети имената са различни, но съдържанието не е. Винаги все същата приказка за някакъв първоначален свят и златния му век. Хората, които живеят в едно сложно и коварно време, бленуват за предполагаемо простото и добродетелно минало. По един или друг начин това важи за всички общества, тъй като човек си въобразява, че неговото собствено е прекалено енигматично, независимо колко елементарно може да е то в действителност. Това си отбележи за своята психоистория.

— Така или иначе, трябва да имам предвид възможността единственият свят да е съществувал някога. Аврора, Земя — името няма значение. Всъщност…

Той млъкна и след известно време Дорс го подкани:

— Е?

Селдън поклати глава.

— Спомняш ли си оная случка за ръката върху бедрото, която ми разправи на Микоген? Тъкмо бях взел книгата от Дъждокапка Четиридесет и трета… Е, наскоро една вечер, когато разговаряхме с Тайсалвърови, ми дойде наум. Казах нещо, което за миг ми напомни…

— Напомни ти за какво?

— Не се сещам. Влезе ми в главата и пак щукна навън, но някак си всеки път, колчем се замисля за тая работа с единствения свят, ми се струва, че аха-аха и ще докосна Космоса с пръсти. Само дето после го изпускам.

Дорс изненадано го изгледа.

— Въобще не ми е ясно за какво става дума. Историята за ръката на бедрото няма нищо общо нито със Земята, нито с Аврора.

— Знам, само че това… това хрумване, дето витае нейде на границата на ума ми, изглежда е свързано по някакъв начин с единствения свят и аз имам усещането, че на всяка цена трябва да науча повече за него. Както и за роботите.

— За роботите? Предполагах, че Гнездото на старейшините е сложило край на тая идея.

— Ни най-малко. Все си мисля за тях — математикът продължително се вторачи в лицето й, а сетне рече: — Само че не съм сигурен.

— В какво не си сигурен, Хари?

Той обаче поклати глава и не обели нито дума повече.

Дорс се намръщи и пак подхвана:

— Слушай, нека ти обясня нещо. В трезвомислещата наука история — и повярвай, добре зная за какво говоря — никъде не се споменава единственият първоначален свят. Признавам, че това е разпространено вярване. Нямам предвид популярност само между неуките следовници на фолклора от типа на микогенците или далянските топляци, а че според някои сериозни биолози действително трябва да е съществувал един-единствен първоначален свят. Разсъжденията им обаче излизат извън областта, в която аз лично притежавам някакви знания. Освен тях има и по-мистично настроени историци, които са склонни да предлагат разни хипотези на тая тема. Доколкото разбирам, сред интелектуалците от класата с много свободно време подобни спекулации сега са на мода. И все пак академичната историческа наука не знае нищо за това.