Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 117

Внезапно светлината се промени. Розовият нюанс изчезна, намаля и яркостта. Всичко изглеждаше като в здрач с изключение на местата, където бе оборудването, а там непременно имаше по някой Брат или Сестра. Някои носеха на челата си светещи ленти, блестящи като перли, и във всички посоки Селдън можеше да види малки, блуждаещи насам-натам искрици.

Докато вървяха, той хвърли бърз поглед към профила на водачката си — единственото, по което сега можеше да си прави някакви изводи. По всяко друго време едва ли би се абстрахирал от издутата й лиса глава, лишените от мигли и вежди очи и безцветното й лице. Те сякаш потискаха нейната индивидуалност, правейки я почти невидима. Тук обаче можеше да различи нещо съвсем ново в профила й. Нос, брадичка, пълни устни, правилни черти… Приглушената светлина някак си заглаждаше и смекчаваше голямата плешивина отгоре.

„Ако си пусне коса и я оформи добре — изненадано си помисли Селдън — би могла да е много красива.“

Но след миг се досети, че тя не може да си пусне коса.

Щеше да си остане плешива цял живот.

Защо? Защо е трябвало да й причиняват това? Слънцар бе казал, че се прави с цел всеки микогенец цял живот да не забравя, че е такъв. Нима то бе толкоз важно, та проклятието на обезкосмяването трябваше да се приема като символ или белег за идентичност?

А после, тъй като бе готов да защищава в ума си аргументите и на двете страни, помисли: навикът е втора природа. Ако си свикнал с лисата си глава, би ти прилошало от едната мисъл, че по нея може да израсне коса. Самият той всяка сутрин бръснеше брадата си, отстранявайки всъщност своята фасциална коса, тъй като се чувстваше неуютно и от най-малкото неизбръснато местенце, и въпреки това не възприемаше лицето си като плешиво, нито пък, в какъвто и да било смисъл, за неестествено. Разбира се, винаги когато пожелаеше, би могъл да остави фасциалната си коса да израсне… само че кой знае защо не пожелаваше.

Знаеше, че има светове, на които мъжете не се бръснат; на някои те дори не подрязваха или не оформяха брадата си, а я оставяха да расте на воля. Какво ли биха казали, ако можеха да видят неговото плешиво лице, обезкосмените му бузи, устни и брадичка?

А междувременно продължаваше да върви редом с Дъждокапка Четиридесет и трета — като че ли по безкрайно дълъг маршрут — и тя току го напътваше, хващайки го за лакътя. Струваше му се, че Сестрата постепенно свиква с това, тъй като не отдръпваше бързо ръката си, а понякога я задържаше почти цяла минута.

— Ето! Ела насам! — внезапно възкликна тя.

— Какво е това? — попита Селдън.

Спряха пред малка табла, пълна с топчета, всяко около два сантиметра в диаметър. Един Брат, който явно се грижеше за района и току-що бе оставил там таблата, вдигна въпросително очи.

Дъждокапка Четиридесет и трета тихо каза на спътника си:

— Помоли да ти даде няколко.

Ученият си спомни, че не би могла да заговори един Брат, докато той не стори това, и неуверено помоли:

— Б-братко, може ли да си вземем няколко?