Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 115

За беля изглеждаше, че Дъждокапка Четиридесет и трета иска да бъде забелязана. Тя говореше немногословно и на нисък глас, излизащ от почти плътно стиснатите й устни. Ясно бе, че компанията на един мъж, който не би трябвало да е с нея, макар и никой друг да не знаеше този факт, подронва самоувереността й. Селдън бе съвсем сигурен, че ако я помоли да се отпусне, ще я накара да се почувства още по-неловко.

Сега не слизаха с асансьор, а с движещи се платформи, оформени като стълби, и винаги по две — едната отиваше нагоре, а другата се спускаше. Дъждокапка Четиридесет и трета ги наричаше „ескалатори“. Не бе уверен, че добре е схванал думата, тъй като никога по-рано не я бе чувал.

Щом се спуснаха на по-ниските равнища, почувства, че и собственото му психическо напрежение нараства.

Повечето светове притежаваха микроферми и произвеждаха свои собствени микропродукти. На Хеликон Селдън от време на време бе купувал подправки от микрофермите и винаги бе подушвал една и съща миризма, по-точно неприятна воня, от която стомахът му се обръщаше.

Хората, дето работеха там, изглежда не я забелязваха и дори мнозина от посетителите отначало сбърчваха носове, а сетне привикваха. Той обаче винаги си оставаше особено чувствителен към миризмата. Явно очакваше и сега да бъде тормозен от нея. Опита да се успокои с мисълта, че доблестно жертва своето удобство заради необходимостта да се сдобие с информация, но това не попречи на стомаха му да се свие на топка от очакването.

След като загуби бройката на равнищата, които бяха отминали, а въздухът все още изглеждаше съвсем свеж, той попита:

— Кога ще стигнем до микрофермите?

— Вече сме тук.

Ученият дълбоко си пое дъх.

— Не ми мирише… така.

— Да мирише? Какво искаш да кажеш? — Дъждокапка Четиридесет и трета очевидно се обиди достатъчно, за да заговори високо.

— Доколкото имам някакъв опит, те винаги издават особена миризма на гнилоч. Нали разбираш, от тора, от който обикновено се нуждаят бактериите, маята, гъбичките и сапрофитите…

— Доколкото имаш някакъв опит? — гласът на микогенката отново се понижи. — Къде е било това?

— На моя роден свят.

Сестрата изкриви лице от отвращение.

— И твоите хора се въргалят в гъбел?

Селдън никога преди не бе чувал тази дума, но по погледа и интонацията подразбра какво означава.

— Виж — поясни той — храната не мирише така, когато стане готова за консумация…

— Нашите храни не миришат така никога — прекъсна го Дъждокапка Четиридесет и трета. — Биотехниците ни са разработили идеални щамове. Водораслите растат в най-чиста светлина и внимателно балансирани електролитни разтвори. Сапрофитите виреят върху великолепно комбинирали органични вещества. Формулите и рецептите обаче са нещо, което туземците никога няма да научат. Ето, пристигнахме. Души каквото си щеш! Бас държа, че няма да откриеш нищо отблъскващо. Това е причината нашата храна да се търси в цялата Галактика и дори императорът, както се говори, да не яде друго, макар че ако питаш мен, това е прекалено хубава храна за един туземец, па ако ще и да нарича себе си император!