Читать «Много гот» онлайн - страница 44

— Трябва ти колан — каза тя, а младежът само се усмихна. — Роби ще става чичо — добави. — А е само на две. — Не бе сигурна дали да се смее, или да плаче, не знаеше накъде ще поемат нещата.

— Всичко ще се нареди. — Сви рамене и подръпна дънките.

Не можеше да повярва, че е наистина на двайсет. На същата възраст роди Дени. Том все още й приличаше на тийнейджър, а на неговите години на времето си въобразяваше, че е вече зряла. Искаше да се присмее на себе си, когато бе на двайсет, на марковите костюми и на косата, винаги направена при фризьор. Беше си въобразявала, че е пораснала, а какво излезе… Не за пръв път се зачуди дали на времето бе направила всичко каквото трябваше? По онова време бе омъжена, с две деца, домакиня от покрайнините, със съпруг бизнесмен, със страхотно лъскава къща, мебели с антикварни стойност и дрехи, които можеха да се дават единствено на химическо чистене. Сега бе сама, ходеше на срещи, беше затънала до гуша покрай грижите за току-що излезли от пубертета момчета и две малки деца, живееше в приземен апартамент, слушаше модерна музика и се обличаше в „Топ шот“. Собственият й живот се бе стекъл по особено странен и непредвидим начин.

— Кога чакате бебето? — попита, отметна косата си назад и избърса ръце в панталоните.

— В началото на септември. Тя е в осемнайсета седмица… Трябваше ми малко време, преди да съобщя на всички. Решението, все пак, беше важно.

Ив забеляза израза „осемнайсета седмица“; синът й вече бе запознат с терминологията по време на бременност.

— Става ли й лошо? — попита.

— Глава не може да вдигне. Щеше да е смешно, ако не ми е жал за нея.

— Горкичката. Пробва ли джинджифилови бисквити?

— Мамо, пробва всичко, в което има джинджифил — и джинджифилови бисквити, и джинджифилов чай, и джинджифилово вино. Суров настърган корен от исиот. Повръща всичко.

— Горкичката… А родителите й знаят ли?

— Ами… Май ще им каже този уикенд. Още не съм решил дали ще я придружа или не. Не искам да ме смачкат. — Усмихна се, сви рамене, подръпна дънките.

— Господи. Те да не са… ъ-ъ-ъ? Дийпа, тя?… — Какъв бе подходящият начин да попиташ за културното наследство на приятелката на сина ти, която е от азиатски произход?

— За религия и тям подобни ли ме питаш? — „Религия и тям подобни“! Браво, точно това е начинът да се говори за тези неща.

— Да.

— Всички са членове на англиканската църква. Май мисионерите са се добрали овреме до прадедите им.

— Мога ли да направя едно предложение?

Той кимна.

— Моля те, не обличай тази тениска, когато отиваш да те представи на семейството си.

— А, добре… няма.

— Порнозвезда! — Той дори имаше памучен пуловер, който бе облякъл на обяд една неделя, без да му направи впечатление, че на него пише: „Мастурбирането не е престъпление“.

— Трябва ли да се жениш? — попита тя. Бракът й се струваше нещо прекалено сложно, за да се впусне в него човек. — Няма ли да бъде по-добре да поживеете заедно и с бебето? Поне отначало?

— Мамо, ние искаме да се оженим. Да се постараем да постигнем нещо.

Ив не можеше да не се възхити на ентусиазма им… и на слепия оптимизъм.